Жена споделя историята си:
„Съпругът ми беше откаран в реанимация с инфаркт. Вкараха гоо в медикаментозна кома. Не можех да си намеря място и бях изтощена. С него сме едно цяло. И тогава се случи тов ужасно нещастие. Лекарите казаха, че прогнозата не е добра, че почти няма надежда и роднините трябва да се подготвят за най-лошото, да се надяват само на чудесата, които понякога се случват.
Виех дни наред. Не плачех, не ридаех, а виех. Ругаех се за този безпомощен вой и отново извивах.
И тогава ми се стори, че животът на моя любим съпруг зависи от това КАК чакам. Спомних си, че лекарят каза, че „трябва да чакате най-лошото“. И вместо да чакам оздравяване, мисълта за чакане на смъртта се загнезди в главата ми. И пак се разплаках.
Ситуацията не се промени в никаква посока, мъжът ми продължи да бъде в кома. През третата седмица преминах през голям стрес. И започнах по някакъв начин да мога да мисля КАК да „изчаквам правилно“. ТАКА, че съпругът ми да се върне, да избере Живота там, на тази тънка граница, на която се намира.
Тогава написах писмо до Господа и молитва. И това ме измъкна от воя. Вече не виех с дни и не се укорявах за този вой. Започнах да „чакам както трябва“. От състоянието на вярващ, който се моли на Господа и Богородица в Свети Йерусалим. Много ме укрепи. Имах чувството, че правя това, което е НУЖНО и ВАЖНО точно както ТРЯБВА.
И че ако си свърша добре моята част от работата, значи, че и Господ ще ми помогне.
Следващият път, когато отидох в интензивното отделение, ми казаха, че лекарите ще преценят ситуацията на консултация и ще изберат пътя на по-нататъшното лечение.А на следващия ден ми казаха, че трябва да приготвя напитка и течна храна. И може би ще ме пуснат за малко да видя съпруга си. Случи се чудо и то Божествено чудо.
Сега съпругът ми вече е преместен в болнична стая. Аз съм наоколо през цялото време. Лекарите казват, че възстановяването върви добре. И аз го виждам сама.“
