Послание от небето…
Сали скочи веднага щом видя хирурга да излиза от операционната. Тя попита: „Как е момчето ми? Добре ли е? Кога ще го видя?“
Хирургът отвърна: „Съжалявам. Направихме всичко възможно, но вашето момче не издържа.“
Сали изкрещя: „Защо малките деца се разболяват от рак? Бог не го ли е грижа за тях? Къде беше, Боже, когато синът ми имаше нужда от теб?
Хирургът попита: „Искате ли да останете насаме със сина си? Една от сестрите ще дойде след няколко минути, преди да бъде транспортиран до университета.“
Сали помоли медицинската сестра да седне до нея, докато се сбогува със сина си. Тя прокара нежно пръсти през къдравата му червена коса.
„Искате ли да вземете кичур от косата му?“, попита сестрата.
Сали кимна утвърдително. Сестрата отряза; кичур коса, сложи го в найлонов плик и го подаде на Сали.
Майката каза: „Идеята на Джими беше да дарим тялото му на университета за изследвания. Каза, че така може да помогне на някой друг. Първоначално отказах, но Джими каза: „Мамо, няма да имам нужда от това тяло, когато умра. Може би това ще помогне на някои други малки момчета да прекарат още един ден с майка си.“
И аз се съгласих… Моят Джими имаше златно сърце. Винаги мислеше за някой друг. Винаги е искал да помага на другите.“
Сали напусна детската болница за последен път, където беше прекарала по-голямата част от последните шест месеца. Тя постави чантата на Джими на седалката до себе си в колата. Пътуването до дома беше трудно.
Беше дори по-трудно, отколкото да влезеш в празна къща. Тя занесе нещата на Джими и найлоновата торбичка, съдържаща кичура му, в стаята на сина си. Започна да нарежда моделите на автомобили и други лични вещи обратно в стаята му, където той винаги ги държеше. Легна на леглото му и прегърна възглавницата, плачейки, преди да заспи.
Беше около полунощ, когато Сали се събуди. Изведнъж забеляза, че на леглото до нея има сгънато писмо. В писмото пишеше:
„Скъпа мамо, знам, че ще ти липсвам, но не си мисли, че някога ще забравя или ще спра да те обичам, само защото не съм до теб, за да ти кажа, че ОБИЧАМ. Винаги ще те обичам, мамо, и всеки ден все повече и повече.
Някой ден пак ще се видим. Междувременно, ако искаш, осинови малко момченце и няма да си толкова самотна. Той ще живее в стаята ми и ще си играе с моите играчки.
Но ако решиш да осиновите момиче, тя вероятно няма да хареса моите играчки, така че ще трябва да й купиш кукли и всичко останало, което момичетата харесват. Не тъжи за мен, мамо. Тук наистина е уютно място.
Моите баба и дядо ме посрещнаха веднага щом пристигнах тук и ме разведоха. Ангелите са толкова готини. Обичам да ги гледам как летят. И знаеш ли какво, мамо? Исус не прилича на нито едно от неговите изображения.
Когато обаче Го видях, разбрах, че е Той. Самият Исус ме хвана за ръката, за да ме заведе при Бог! И какво мислиш, мамо? Седях на коленете на Бог и му говорех, сякаш бях много важен човек. Тогава му казах, че искам да ти напиша писмо, за да се сбогувам с теб. Но вече знаех, че няма да ме пуснат.
И знаеш ли какво, мамо? Бог ми даде хартия и неговата лична химикалка, за да ти напиша това писмо. Мисля, че Гавраил е името на ангела, който щеше да ти предаде това писмо. Бог ми каза да ти дам отговор на един от въпросите, които му зададе: „Къде е бил той, когато имах нужда от него?“ „Бог каза, че е с мен, както беше със сина си, когато беше разпънат на кръста.“
Той беше там, както винаги е там за всичките си деца.
О, между другото, мамо, никой не може да види какво съм написал освен теб. За всички останали това е просто празен лист хартия. Не е ли страхотно? Трябва да върна на Бог писалката му. Той трябва да напише още няколко имена в книгата на живота. Тази вечер ще седна на масата с Исус и ще вечерям. Сигурен съм, че храната ще бъде страхотна.
А, почти забравих да ти кажа. Вече не ме боли. Ракът го няма. Радвам се, защото вече не издържах на болката и Бог не можеше да ме нарани така. Тогава Той изпрати Ангела на милостта да ме отведе. Ангелът каза, че съм специална доставка! Как ти се струва това? С любов от Бог, Исус и мен.“
