Майка ми се учудва и се прави, че не разбира защо не искам деца. Тя ми напомня всеки ден, че часовникът тиктака и едва ли не ме принуждава да забременея.
Сега съм на 36 години. Омъжих се преди пет години. Съпругът ми и аз сме типични чайлдфрита (б.р. – хора, които не искатд а имат деца). Още преди сватбата се разбрахме, че няма да имаме деца. Освен това мъжът ми има дете от първия си брак, стига му.
Мама не харесва, че няма да я зарадвам с внуци. Тя би искала да вземам пример от нея и да се плодя. Защо не искам деца? Всичко е благодарение на майка ми! Именно тя, заради многото си деца, ме лиши от детство.
Аз съм най-голямата в семейството ни. Имам трима братя и две сестри. Мама забременяваше почти всяка година. И кой гледаше всички тези деца? Аз, разбира се!
Родителите ми живееха много скромно. Живеехме в двустаен апартамент с брата на баща ми. Когато пораснах малко, те прехвърлиха всички деца върху мен, защото родителите ми започнаха да работят здраво, за да отидем в по-голям апартамент. На 5 години аз лично къпех брат си и го слагах да спи.
Дните ми напомняха истински ад. Не исках да се прибирам от училище, за да не се занимавам с по-малките. Ако приятелите ми посещаваха различни кръжоци и занимални, то моят живот беше съсредоточен върху гледането на братя и сестри.
Дори си пишех домашните късно през нощта, защото трябваше да сложа всички да спят. Мама раждаше непрестанно и оставяше децата на мен, тъй като не можеше да седи в отпуск по майчинство.
Родителите ми се плодяха, а страдах аз. Толкова грижи имаше на моите млади плещи, че не бих пожелала това и на врага си. Не ги интересуваше какво искам. Дори не съм ходила на дискотека, защото по това време трябваше да гледам децата.
Когато бях на 17 години, излетях от родителското гнездо. Жадувах за свобода и мечтаех за този ден. Дори животът в мръсен хостел изобщо не ме притесняваше. Улових се, че изобщо не искам да се прибирам. Не ми беше мъчно за родния дом. И родителите ми също не ми липсваха.
Още тогава реших, че няма да имам деца. Току-що започвах да живея пълноценно, така че не исках да започвам тази песен отново.
Мама се засмя и каза, че преувеличавам. По някаква причина тя реши, че не съм преживяла кой знае какво. Не си се оплакала, нали? А имаше ли смисъл да се оплаквам?
Не споря с майка ми. Просто не искам да хабя енергията си за това. Помагах й твърде много и тъй като тя не може да оцени приноса ми за възпитанието на братята и сестрите ми, това не е мой проблем. Да, но сега аз самата правя своя избор и се отказвам от майчинството.
В началото дори ме беше страх да се омъжа. Мислех, че не мога да срещна човек, който да ме разбере. Въпреки това намерих половинката си. И сега съм абсолютно щастлива.
Между другото почти не общувам с братята и сестрите си. Прекалено различни сме и нямаме семейна връзка. И колкото и да се опитва мама, нищо не може да се промени. Няма да види внуци. Аз съм пас!
