Майка ми има три деца, всички момичета. Аз съм най-голямата. Баща ни почина рано. На 18 се ожених. Малко избързах. Но по някаква причина исках бързо да избягам от това женско блато.
Когато дойде ред на сестрите да напуснат родителския дом, вече успях да се разведа. Нямахме деца, нямахме общо имущество, така че се разделихме ледно. Не се чувствах нещастна. Бях само на двадесет и пет и изглеждаше, че животът предстои.
След развода реших да продължа кариерата си. Мислех, че е време. Не мога да кажа, че всичко се получи. Смених две работи, преди да се установя там, където наистина ми хареса.
Започнах да си търся мъж. Но се случи непредвиденото – майка ми се разболя. Не разбрахме веднага какво става. Отначало майка ми обвиняваше за всичко хроничната умора. Но откъде ще дойде тя? Не беше толкова претоварена, въпреки че работеше много и беше под стрес.
Когато пръстите й започнаха да изтръпват, дойде тревогата.
Не й поставяха диагноза дълго време, подозираше се едно или друго. След това симптомите изчезнаха, успокоихме се и когато майка ми отново се влоши, лекарите вече не се съмняваха – множествена склероза. Знаех малко за тази болест и по някаква причина я свързвах със сенилност. Вероятно заради думата „склероза“.
После разбрах, че всичко е много по-зле. Заболяването е опасно, всъщност не се лекува, рано или късно води до увреждане. Лекарите ме успокоиха, казаха, че отнема години. Пациентът не изгаря моментално, а бавно избледнява. Не ми дадоха много надежда. Разбирането, че неизбежната смърт наближава за скъпия ви човек, е депресиращо.
Първата година след диагностицирането не се случи нищо особено и аз и сестрите ми малко се успокоихме. Мама продължи да работи.
Поредното обостряне обаче обърна всичко с главата надолу. Започнаха проблеми с говора, появи се тремор. Мама трябваше да напусне работа. Тя можеше да се грижи сама за себе си, но с момичетата започнахме да мислим кой да се грижи за нея.
Тъй като сестрите бяха женени и с деца, беше решено аз да бъда до майка ми. Устройваше ме. Изнесох се от наетия апартамент и се върнах при майка ми.
В началото ме напрягаше, че е далеч от работа, но после се адаптирах. Но докато живеех с майка си, разбрах, че е криела много неща от мен и сестрите ми. Мама беше героична и се опита да запази хладнокръвие.
Но да се преструва дълго време, когато живеехме под един покрив, беше невъзможно. Не можеше да спре тремора, понякога очите й потрепваха, координацията се влошаваше. Не знам, под влиянието на болестта или защото виждах всичко, но майка ми започна да се разпада пред мен. Търпях, но ставаше все по-трудно да издържам на незаслужените обиди.
Понякога обвинявах сестрите, че ми натовариха всички проблеми. Колкото повече време минаваше, толкова повече се изморявах. И това не беше физическа умора. Появиха се мисли да напусна къщата, да наема медицинска сестра или да изпратя една от сестрите да живее с майка ни поне за месец.
После се ругаех за тези мисли, нарекох се лоша дъщеря, опитах се да намеря сили да продължа напред. Когато сестрите започнаха да говорят за моя личен живот, исках да им издраскам очите.
Какъв личен живот! Майка с увреждания, работа изискваща концентрация, нерви на ръба. Имаше някакви задявки, но никой не ме е ухажвал сериозно. Най-вероятно увреждането на майка миняма нищо общо с това. Може би това бепе ехото на неуспешния брак. Сега е трудно да се каже. Дори не исках да се женя.
Живях с майка ми десет години, преди тя да се парализира напълно. По това време вече бяхме свикнали с тази идея и, честно казано, започнахме да се подготвяме психически за погребението.
И тогава сестрите ми започнаха да говорят за апартамента. Оказва се, че всеки има нужда от жилищна площ, а ние сме равни помежду си и имаме еднакво право на квадратни метри.
Плаках цяла нощ след това, което чух. Не знам какво очаквах. По някаква причина ми се струваше, че момичетата ще оценят усилията ми и в знак на благодарност няма да се впуснат в това неподходящо разделение, при това с жива майка. Все пак се грижех за нея с пълна отдаденост!
Поех пълна отговорност, освободих ръцете на сестрите си, за да могат спокойно да живеят живота си. И ако всички сме равни, тогава защо не споделяме еднакво трудностите при грижата за човек с увреждания?
А и в крайна сметка всяка има апартамент. А гнездото на майка ми по днешните стандарти струва малко. Ако се раздели на три, няма да остане нищо, ако се плати само първоначалната вноска за ипотеката.
Дали когато майка ми я няма, ще изляза на улицата?
Не се предавам, имам още сили и здраве, мога да се справя с всичко. Но някак ми е обидно все пак!
