Не мога да се оплача от детството си; родителите ми направиха всичко възможно да го направят щастливо.
Всеки уикенд се разхождахме в парка или ходехме на кино. Те участваха в развитието ми, водеха ме на различни занимания и клубове. Нямах нужда от абсолютно нищо.
Всичко, което ми липсваше, беше брат или сестра. Бях единствено дете в семейството и за всеки празник исках за подарък братче или сестриче, а не играчки.
След училище планирах да постъпв в медицинския колеж. Но всичките ми планове бяха разрушени от това, че се преместихме. Еодителите ми взеха това решение.
Разбира се, приех това много агресивно, защото не бях психически готова да напусна родния град и приятелите си. Мама каза, че преместването е наложителна мярка, тъй като баща ми беше повишен и трябваше да работи в друг град.
Там все пак влязох в медицинско училище, което се оказа по-престижно. След като завърших, започнах да работя като част от спешен екип в линейка.
Един ден ни повикаха да спасим едно момче. Млад мъж паднал от покрива. Съживихме го и го изпратихме в болницата.
Ден по-късно състоянието му се нормализира, но трябваше да остане в болницата поне две седмици. След изписването той започна да търси своя спасител, тоест мен. Оказа се, че човекът е строител, лошо се закрепил въжето за покрива и паднал. Ако не бях взела мерки навреме, животът му бе застрашен.
В знак на благодарност Виктор ме покани на кино. Не отказах, защото човекът беше сладък. Така започнахме да се срещаме с него.
После той ме запозна с родителите си и предложи брак. Година по-късно се сгодихме, мама и татко бяха на седмото небе. Живеехме под наем, за да не пречим на родителите ни. Виктор смени работата си, защото преди постоянно се притеснявах дали няма пак да му се случи нещо.
Скоро родих дъщеря, кръстихме я Ангелина. Родителите ми често идваха при нас и гледаха внучката си.
Тогава разбрах, че майка ми тайно е водила внучката си на ултразвук на сърцето.
Майка ми и баща ми отказаха да ми отговорят защо са направили това и аз започнах да се притеснявам. Защо са завели здраво дете в клиниката? Трябва да е имало някакви подозрения.
Разпитах всичките си приятели в диагностичния център. Първо си помислих, че моите родители или аз имаме някакво сърдечно заболяване, за което са премълчали.
Година по-късно стигнах до дъното на истината, когато в ръцете ми попаднаха документи за осиновяване.
Аз съм почти на 30 години и чак сега разбрах, че цял живот съм отглеждана от осиновители. Родителите ми, както се оказа, сметнали, че истината може да бъде скрита за цял живот.
Поисках да разбера истината. Тогава майка ми ми каза, че са ме взели, когато съм била на 10 месеца. Собствената ми майка била диагностицирана със сърдечен дефект, затова проверили сърцето на дъщеря ми.
Татко призна, че тогава са се преместили не заради повишението му, а защото сестра ми живеела в съседния вход. Чух ги и не можах да повярвам. Защо са мълчали през всичките тези години?
Можех да общувам със сестрата, за която съм мечтала цял живот, но родителите ми ме измамиха. Те ме предадоха, защото са започвали всеки ден с лъжа. Как да им простя? Целият ми живот е пълна лъжа. Не знам какво да правя оттук насетне…
