През 1992 г. влязох в болница и очаквах второто си дете – момиче. Големият ми син вече беше на 11 години. Втората бременност беше късна, родих на 40 години.
Разбира се, беше страшно и много притеснително, защото вече не бях първа младост. И така, попаднах в болницата, в стаята до мен лежеше момиче, чакаше близнаци.
По това време бременните жени се проверяваха с ултразвук, но той беше практически недостъпен за нас, момичетата от провинцията. Само по симптомите и формата на корема определяхме какво ще родим. Говорихме си с моята съседка по стая и се опознахме. Казваше се Мария.
Момичето каза, че ще има цезарово сечение същия ден, сутринта.
Лекарят дойде, поговори с нас и ни изпрати на изследвания. Чак после ме уведомиха, че раждането на новата ми приятелка нещо не минало по план – родило едно здраво бебе и друго, на което му имало нещо и не можело да се развива нормално.
Второто бебе не оцеляло, през цялата бременност се хранело само със соковете от нейното тяло.
Моето раждане мина добре, родих дъщеря. След раждането на дъщеря ми имах възможност да я срещна Мария във фоайето на болницата. Разбира се, тя беше много разстроена, но момичето се държеше дръзко, смело… какво да правиш, така се случило.
На другия ден коридорът на болницата беше изпълнен с шум и писъци. Исках да разбера какво се е случило. Оказа се, че една от родилките е изоставила новороденото си дете и е изчезнала в неизвестна посока. Просто „избягала“, оставяйки на масата бележка, че се отказва от бебето.
Бях удивена. Как можеш да изоставиш собствената си кръв в родилното отделение, как след това ще има мир в живота ти.
Мария и аз стояхме във фоайето на болницата и обсъждахме тази тема. Млечните жлези на Мария, в сравнение с моите, бяха пълни с мляко и тя помоли персонала да й доведат това изоставено бебе за хранене. Тя истински го съжаляваше. Майчината кърма е незаменима.
Когато ни изписаха, с Мария се сбогувахме като най-добри приятели. Мен ме изписаха след седмица, а нея след девет дни, защото е имала цезарово сечение.
Прибрах се вкъщи, но често си спомнях Марето заради нейния много мил и изразителен поглед.
Когато дъщеря ни Ани навърши три години, съпругът ми и аз измислихме подарък; трябваше да вземем дъщеря си с нас. Планът ни беше да й подарим колело или количка за кукли, за да може да бута куклите в нея.
В магазина за играчки имаше толкова народ – игла нямаше къде да падне. За нещастие, дъщеря ни избяга някъде. Уплаших се и се втурнах да я търся, като тичах през всички отдели на магазина.
Изведнъж чух вик:
— Зоя, здравей!
Като се обърнах, пред очите ми се появи Мария, моята приятелка.
— Мария! Виж ти каква среща.
Прегърнахме се и започнахме разговор за децата си, все пак бяха родени по едно и също време.
Някакво момченце внезапно дотича до Мария и дръпна ръба на палтото й.
— Мамо, мамо!
— Кажи, Жорко? Какво искаш? Избра ли си вече подарък?
Стоях вцепенена на място и отворих уста от изненада. Когато Жорко се отдалечи, просто погледнах въпросително Мария.
Тя отговори, че това е същото момче, което беше изоставено от майка си.
— Не исках да оставя момчето на произвола на съдбата. Със съпруга ми се посъветвахме и решихме да вземем момчето и не съжалявам. Съдбата все пак е отредила да си тръгна с две бебета от болницата.
— Боже, Мария! Че как да съжаляваш за такова прекрасно решение! Ти си просто страхотна, ти си ангел!
Оттогава минаха около 30 години и до днес не сме загубили връзка помежду си, поддържаме комуникация с Мария. Намерихме се в социалните мрежи. Децата ни пораснаха.
Не скрихме от Жоро, че е осиновен, но той не е търсил биологичната си майка и не съжалява ни най-малко.
Мария се гордее със сина си; той се изучи и стана уважаван лекар. Дъщеря й си намери съпруг и роди внуци на баба си. Всичко в семейството й се разви прекрасно.
