През 90-те много хора бяха изправени пред истински предизвикателства. Предприятията не плащаха почти никакви заплати, а някои организации фалирайа напълно. Случваше се хората наистина да нямат какво да ядат…
В мразовития ден забелязах непозната жена да върви през снега, обута в някакви намотки вместо обувки. Освен това самата тя беше облечена доста прилично, но много леко: с наметало и шал. Не беше пияна и ми се стори, че изобщо не пие. Не изглеждаше и луда.
Не можех да я подмина безучастно: спрях и попитах как се чувства и има ли нужда от помощ.
Жената ме погледна и изведнъж се разплака. После ми разказа, че е вдовица и че синът й е останал без работа, а тя самата получава малка пенсия, която не им стига дори за храна.
Повиках жената с мен – домът ми беше отсреща. Помолих я да ме изчака на входа (все пак беше смутно време и се страхувах). След това донесах на жената някои хранителни стоки: предимно зеленчуци. Имаше моркови, цвекло, лук, картофи. И й направих сандвичи.
Тя веднага започна да яде сандвичите. После ми благодари за зеленчуците, като каза, че ще направи супа. И се просълзих, когато видя старите ми ботуши, отдавна износени, но все още непокътнати. Бяха два номера по-големи, но жената изглеждаше щастлива.
Такава искрена благодарност не бях виждала никога от от никого. Веднага отмота намотките (бяха найлонови торбички, под които носеше протрити чехли). Но тя си събу чехлите и ги уви в торбичките, като ги сложи в чантата си. И едва тогава си обу ботушите.
Там се разделихме.
Около осем месеца по-късно видях същата жена на входа. Тя ме чакаше с голяма чанта. Дори не я познах веднага, но тя ме беше запомнила. В торбата имаше зеленчуци: моркови, цвекло, лук, чесън.
Всичко беше от градината й на село. Тя и синът й получили безвъзмездно изоставен парцел и положиха много усилия, за да го развият. И тя донесе малка част от реколтата на мен и родителите ми в знак на благодарност за помощта.
Оттогава станахме приятели. Отделих настрана нещата, които нито аз, нито майка ми вече носим, и ги занесох на тази жена, като й подарих зимно палто. Може да е носено, но топло. Все пак е по-добре от наметало.
Колкото и бедна да е тази жена, не мога да я причисля към онези просяци, които просят милостиня по класическата схема. За тези просяци просията е работа. А за тази нещастна жена обстоятелствата се бяха стекли зле.
Но дори когато ходеше почти боса в снега, тя все още нямаше намерение да „работи“ като просяк.
Никога няма да забравя и нея, и благодарността й.
