Животът на таксиметровия шофьор в такъв огромен град като Ню Йорк е пълен с приключения. Мегаполисът, който никога не спи, е пълен с човешки истории и драми, които шофьорът често трябва да наблюдава. Тази история беше разказана на интернет потребителите от един таксиметров шофьор.
Той не пожелал да назове името си, но нямало как да не разкаже за тази случка, която буквално преобърнало живота му:
„Отзовах се на обаждането на посочения адрес. Натиснах клаксона, както обикновено правя, но никой не излезе от къщата. Отново натиснах клаксона. Никой. Започнах да се дразня. Това беше последното обаждане за деня и почти бях готов да тръгвам. Но останах. Позвъних на вратата и чух слаб глас на възрастна жена: „Един момент, моля“.
Няколко минути по-късно вратата се отвори и видях малка възрастна дама. Тя беше поне на 90 години и държеше малък куфар. Можех да погледна в къщата и бях много изненадан, когато видях, че всички неща бяха покрити с чаршафи, стените бяха голи. Сякаш отдавна никой не е живял там. В ъгъла до вратата имаше кутия със стари снимки.
„Млади човече, бихте ли занесли куфара до колата, моля?“ – попита възрастната дама.
Взех куфара и го занесох до колата. След това се върнах, за да помогна на старата дама да стигне до колата. Тя ми благодари за помощта.
„Удоволствието е мое“ – казах – „Опитвам се да се отнасям с клиентите си по същия начин, както бих се отнасял с майка си.“
„Това е много хубаво“, каза тя.
Жената влезе в колата и мми каза адреса, след което ме помоли да карам през центъра на града.
„Това не е най-краткият път. Ще трябва да направим дълъг обиколен път — предупредих аз.
— Нищо — каза тя. — Отивам в хоспис.
Стана ми малко неудобно. „Хоспис? – помислих си аз. „Та там хората отиват да умрат.“
„Нямам си никого“ – каза тихо жената. — „И лекарят казва, че не ми остава много време.“
Тогава изключих брояча и попитах: „Къде искате да отидете?“
Следващите два часа я карах из града и тя ми показа хотела, в който някога работела. Посетихме много места.
Жената ми показа къщата, в която живеели със съпруга й, след като се оженили, и танцовото студио, в което ходела като дете.
Понякога ме молеше да карам много бавно и мълчаливо гледаше през прозореца като любопитно дете.
Карахме из града през нощта, докато жената каза: „Уморена съм. Можем да потеглим към нашата дестинация.“
И двамата мълчахме, докато карах към посочения адрес. Хосписът се оказа по-малък, отколкото си представях.
Когато пристигнах, сестрите излязоха да ни посрещнат. Качиха жената в инвалидна количка и й взеха куфара.
„Колко ви дължа?“ – попита тя, отваряйки портфейла си.
„Николко“, отговорих аз.
„Но трябва да печелите пари“, каза тя изненадано.
„Нищо, има и други пътници“, отговорих с усмивка.
Без да си дам време да променя решението си, я прегърнах силно и усетих как тя ме прегръща в отговор.
„Много зарадвахте възрастната жена в последния й път“, каза тя със сълзи на очи.
Стиснах й ръката, сбогувах се и си тръгнах. Новата ми смяна вече беше започнала, но аз продължих безцелно да карам из града. Не исках да говоря. Какво би станало, ако някой друг беше се отзовал на повикването? Какво щеше да стане, ако просто си бях тръгнал, без да чакам?
Когато си спомням тази нощ, мисля, че това беше един от най-важните уроци в живота ми. В нашата луда суета забелязваме само най-големите моменти. Винаги искаме повече, по-бързо, по-далеч.
Но мисля, че моментите на тишина, малките неща са много важна част от живота. Трябва да се научим да им се наслаждаваме. Човек трябва да се научи да бъде търпелив и да чака, преди да вдига шум. Може би тогава ще се научим да виждаме кое е наистина важно.“
