Бях на единадесет години, когато майка ми ни изостави. Остави ни сами с брат ми и баща ми.
Брат ми беше само на 8 месеца. Татко постоянно изчезваше или на работа, или в бара с новите си приятели. На никой не му пукаше за мен и Тома. Само баба и дядо ни носеха храна и адаптирано мляко. Скоро обаче те починаха и ние останахме сами.
Въпреки че татко скърбеше малко, това не продължи дълго. Срещите му с дружките му се преместиха в нашата кухня. Никой не гледаше нито брат ми, нито мен.
Тома и аз сякаш бяхме отделна вселена. Гледахме анимационни филми заедно. Все още не разбираше нищо, но харесваше ярките картини. Разхождахме се навън, сменях му памперса и го хранех с грис, който се научих да правя без помощта на възрастни.
Чувствахме се добре заедно, но периодичните кавги на баща ми с неговите приятели ни пречеха много. Често ми се налагаше да се затварям в стаята си, далеч от всичко.
Една сутрин баща ми тръгна за работа. Беше напълно спокоен и най-важното трезвен. Той ме погледна в очите, дойде да ме целуне по бузата, тихо каза: „Съжалявам за всичко, ще се върна скоро“ и си тръгна.
Тогава не му придадох никакво значение на случилото се, но бях изключително изненадана. Той не се бе държал така от много отдавна.
Бях много гладна. С Тома на ръце отидох в кухнята да направя сандвич и каша. На масата имаше пари и малка бележка в плик:
„Елена, грижи се за братчето си, аз ще се върна скоро и животът ни ще се промени към по-добро, обещавам!“
Два месеца живяхме сами. Всъщност нищо не се промени, само стана по-спокойно. Нямаше ги купоните на татко в кухнята с непознати хора. Тома и аз можехме да ядем, когато си поискаме, да се къпем и да спим спокойно.
Вярно, съседите започнаха да питат къде е баща ни и защо винаги сме сами. Социалните идваха при нас няколко пъти и искаха да ни вземат в сиропиталище. Опитвах се да го убеди, че ни гледа баща ни и той работи от сутрин до вечер.
Тръгва си, когато всички още спят, и се връща, когато всички вече спят. Излъгах, че при брат ми идва бавачка, когаот аз съм на училище.
Татко обеща, че ще се върне, не можех да им позволя да ни заведат в сиропиталището! Вярвах с цялото си сърце, че всичко ще бъде наред!
И скоро той наистина се върна! Точно както обеща. Дори лицето му се беше променило. Беше станал по-спокоен и най-важното не пиепе! Той беше излекуван! Вероятно никога не съм имала по-щастлив ден в живота си!
Оттогава заживяхме далеч по-щастливо и задружно.
