Петък. Прибирам се от работа с мокро палто. Проливният дъжд не даваше признаци, че ще спре. Силният вятър задърпа шала ми и аз потръпнах от студ. Влязох в магазина да купя някои неща и да се стопля малко.
Когато излязох, завесата от дъжд не беше изчезнала. Забелязах картонена кутия, от която се виждаше крак на човек. Прилоша ми от тази гледка. Какво ли е да живееш навън при всякакви метеорологични условия?
– Не знаете ли кой е това? – попитах продавачката.
– Не, определено не е бездомник, може би някакъв пияница.
Отидох до мъжа и му подадох една кифла. Той се изплаши от мен и бързо се изправи.
– Извинявай, че те изплаших. Сигурно си гладен? Ето ти малко плодове и горещ чай. Мога ли да ти помогна? – попитах.
Между другото, не се усещаше миризма на алкохол.
– Благодаря ти, дъще. Аз съм много гладен. Как да ти благодаря? – извика старецът.
– Нямам нужда от благодарности, правя го с чисто сърце.
– Нека поне да ти помогна да занесеш тобрите до вас, още не съм толкова немощен.
По пътя разбрах, че този човек не е от пияниците и бездомниците. Разказваше ми забавни истории и ме развеселяваше. Оптимистичното му отношение ме изненада. Да живееш в картон и да се забавляваш – това е воля и жажда за живот.
Но когато започна да говори защо е на улицата, смехът отстъпи място на сълзите. Извиках го при мен, той не отказа. Дадох му вода, храна и му предложих сухи дрехи.
Той си взе душ, за което много се зарадва. Не можех да разбера как толкова мил дядо може да се окаже на улицата. Човекът се чувстваше неудобно, но беше твърде гладен, за да се смути и да откаже храна.
В кухнята бе включен телевизорът. Местният канал показваше новините. Не се задълбочих в същността им, тъй като слушах историята на моя нов приятел. Изведнъж телефонът ми иззвъня и излязох в коридора. Когато се върнах в кухнята, видях, че старецът плаче.
„Това е моят Виктор“, прошепна дядото.
Видях ужасен инцидент по телевизията. Беше пострадало младо семейство. Пострадалите бяха показани на екрана; сред тях беше синът на мъжа.
След това той ми разказа, че наскоро се е преместил при сина си в града. Снахата не го харесвала, постоянно му се дразнела, но не можела да го изгони – синът му не позволявал.
А според документите апартаментът принадлежал именно на Константин, така се казваше дядото.. Месец по-късно, чрез измама, старецът бил принуден да напише пълномощно и след това се озовал на улицата.
– Синът ви не се ли застъпи за вас? – изненадах се.
– Уви. Аз им пречех на щастието. Кой има нужда от някакъв старец?
-Не си ли обиден на Виктор?
– Не. Той е моят живот, щастлив съм, когато той е щастлив. Когато внуците ми се смеят, аз летя към небето. Но как ли са те след катастрофата?
Отново видях сълзи. В този момент мъжът ми се прибра от работа и аз му разказах всичко.
– Да отидем в болницата! – каза той след кратък размисъл.
Започнахме да звъним във всички болници, за да разберем къде са.
Пристигайки в болницата, разбрахме, че снахата на дядото вече не е жива. Синът му беше в реанимация, а внуците се отървали с уплаха. Самият Константин влезе в стаята на сина си и неволно станахме свидетели на покаянието на сина му.
– Татко, съжалявам. Не знам какво ме обзе.
– Не се притеснявай, не съм ядосан. За това време осъзнах много, а и времето беше лошо само за ден.
– Как са момчетата?
– Живи и здрави са.
– А Лора?
– Тя почина.
Виктор започна да плаче. Точно в този момент той оцени много неща в живота си. След като се възстанови, отношенията с баща му се подобриха. Той осъзна грешката си и получи бащината прошка.
Тази житейска история определено ни кара да се замислим за последствията от взетите решения.
