Защо трябва да живееш до 90: прекрасните думи на Бриджит Бардо

Защо трябва да живееш до 90 прекрасните думи на Бриджит Бардо
Изображение от freepik

Чух интересен диалог в една книжарница. Две жени в началото на 50-те разглеждаха книгата „Как да доживеем до 100“ и се засмяха.

Едната казва на другата:

– Сега трябва да издават други книги: как в никакъв случай няма да доживеем до 100 години. При нашата медицина старостта не е нищо друго освен мъка.

– Да, старите хора не могат да живеят без пари. Хората вече са такива, че дори най-близките няма да ти дадат чаша вода…

И двете изглеждаха здрави, добре облечени, с прически, маникюрни, качествени обувки. Гледах ги и си мислех: защо свързват старостта със самота и забрава?

Мен животът случайно ме запрати да живея в Централна Азия, където често виждах 90-годишната съседка да седи начело на масата, заобиколен от петте си възрастни деца, 15 възрастни внуци и 30 малки правнуци.

За годишнината й се събра цялото семейство. Тези 30 правнуци танцуваха, а тя се смееше глухо през беззъбата си уста и пляскаше безразборно с ръце, едва чувайки музиката.

Е това не е ли щастие? Колкото и да й е било трудно. 

Първо е трябвало да отгледа пет деца, да даде всичко от себе си. След това да помага с внуците. Устойчиво да издържа всички удари на съдбата, умножени по петнадесет. Сърцето да я боли за всички.

И чак тогава, около 80-те години, когато зъбите са й паднали, ушите й не могат да чуят и очите й не могат да видят, да седне на леглото, да се отпусне и да се усмихне: животът не е живян напразно – има на какво да се радвам.

Наистина ли българките, които водят активен живот и раждат по едно дете, за което няма гаранции, че ще живее някъде наблизо, нямат никакъв шанс за щастлива старост?

Френската актриса Бриджит Бардо веднъж разказала пред репортери за продължителната депресия, с която се е сблъскала в напреднала възраст.

Някъде далеч останали славата, популярността, вниманието на мъжете и красотата. Тя все още не можела да се примири с факта, че всичко това вече принадлежи на други, не можела да приеме възрастта си.

За какво да мечтае? Как да живее и за какво? На какво да се радва?

Тя потърсила отговора на този въпрос: в живота на другите, вътре в себе си.

И стигнала до извода:

„Трябва да живеете за малките неща. За изгрева в пет сутринта и залеза в пет вечерта, за пътешествията с музика в ушите и вятър в косите, за танците под дъжда, за смеха до болка в корема. 

Заради любимите ви песни и хубавите книги, заради усмивките без повод, заради дългите разговори, заради бисквитките и чая, заради почивката след дълъг тежък ден, заради блясъка в очите.

Живейте за звездите, които ви съпровождат до дома. Живейте за хората, които помнят, че пиете чая без захар и мразите лук. Живейте за дългите разходки, за прегръдки и нови запознанства.

Живейте за онези малки неща, които ви карат да се чувствате жив.“

Advertisement