Млад моторист загинал в катастрофа. А щом родителите му видели очите, се удивили

Млад моторист загинал в катастрофа. А щом родителите му видели очите му, се удивили
Изображение от 16692474 from Pixabay

Малко е да нарека удивителна тази история, която ми разказа една моя добра приятелка Елисавета – офталмолог, доктор на медицинските науки. Някои може да си помислят, че това няма как да се случи. Ще се замисли и ще сгреши. Случва се.

Слушайки моя събеседник, не се уморих да се удивлявам на непредсказуемостта на това, което вярващият нарича Провидение Божие.

Тази история може да се случи само в изключително специфичната среда на опериращи лекари. Лекари по трансплантации. Елисавета обяснява, че тя лично се занимава с трансплантиране на роговицата, първата леща на окото – прозрачната тъкан, от която зависи нашето зрение.

Роговицата се събира след смъртта на донора. За разлика от трансплантациите на черен дроб, сърце и бял дроб, офталмолозите не се нуждаят от жив донор. Достатъчно е да мине не повече от денонощие след смъртта на човек. Тогава роговицата му може да бъде „зашита“ върху пациента. Ще се вкорени и зрението ще се възстанови.

Оказва се, че в съветско време е имало такъв закон за „непоисканото съгласие“. След това роговицата може да бъде взета от всяко тяло, което е попаднало в моргата. Лиза се оплаква, че днес този закон не е в сила, така че работата на хирурзите е затруднена и много пациенти, на които наистина може да се помогне, трябва да чакат дълго време, докато дойде редът им да прогледнат.

А ето и самата история.

Смъртта на моториста

Тялото на загинал при катастрофа мотоциклетист било докарано в моргата на болница, където имало отделение по очна хирургия. Обикновено момче на 18.

Съгласно правилата, действащи в тази болница, след съдебно-медицинска експертиза, взели роговиците на двете очи и ги предали в очното отделение.

На другия ден родителите на починалия моторист пристигат в моргата.

И след като идентифицирали тялото по някакъв напълно непонятен за лекарите начин, те открили, че някой се е осмелил да отнеме очите на единствения им син, без никакво съгласие от тяхна страна.

Ясно е, че нещастните родители вече са били съкрушени мъка: смъртта ги лишила от единственото им дете – а сега и това. Те възприели отстраняването на роговицата от двете очи на сина си като обида и оскверняване на тялото му. Бащата и ридаещата майка се нахвърлили с юмруци върху патолозите:

– Не сме давали разрешение! Върнете му очите обратно! Искаме синът ни да почива в мир със своите очи!

Е, на кого му се иска да се разправя с ядосани, нещастни хора, и то в такава ситуация! Та те могат и да те набият. И после, какво ще се оплачеш ли от тях?

Така че патолозите отстъпили:

– Съжаляваме, но ние нямаме нищо общо с тази ситуация. Виновни са „очните“, те са взели очите на сина ви. Отидете при тях и си ги искайте.

Началникът на очното отделение, моментално преценил ситуацията и, претегляйки всички плюсове и минуси, взел единственото правилно и, както се оказало, блестящо решение:

–  Когато се появят, доведете Ванко при тях – наредил този прекрасен лекар.

Ванка дошъл в отделението само седмица по-рано. Той бил очарователен златокос бебешок сладур на година и половина, който всъщност бил намерена в сметището, където пълзял чисто гола в хранителни отпадъци.

Детето било заведено в сиропиталище. измито, обгрижено и нахранено. После открили и биологичната му майка, която се оказала тежка пияница.

Заради ужасните условия, в които било държано детето, постоянните побои, постоянният глад и общото изтощение, детето, въпреки всички грижи, оказани в сиропиталището и детската болница, развило кератомалация или „топене“ на двете роговици.

Детето се нуждаело спешно от трансплантация на роговица и на двете очи.

Тази операция била извършена от професора. Всичко минало добре, момчето прогледнало и било щастливо.

Прекрасно момченце, къдрокосо и златокосо: през 18 век такива като него били изобразявани като ангели. Розовобузесто и синеоко момче. Въпреки преживяното, той бил много гальовен и весел. Всички в отделението го обичали, постоянно го черпели с нещо, мачкали го и го целували.

Няколко минути по-късно в отделението пристигнали онези бедни родители, които били загубили сина си. Лицето на бащата било мораво, изкривено от гняв. Майката била цялата в сълзи, плачела горчиво.

И двамата крещяли, бащата се заканвал, наричал лекарите чудовища и садисти. Майката също крещяла с висок и отчаян глас. Те настоявали да бъдат върнати очите на сина им.

При такива обстоятелства било невъзможно да се говори с хора в състояние на афект. Те просто няма да слушат никого и няма да се съгласят с нито един ваш довод. Не можело да се пробие стената на родителската скръб по обичайния начин.

Трябва да отдадем почит на издръжливостта на професора. Той честно им казал:

„Очите не могат да бъдат върнати, защото те вече са трансплантирани на друг човек, но ако искате, ще ви покажа този, който сега гледа на този свят през очите на вашия син.“

Довели Ванко и разказали историята на неговия все още много кратък живот.

След това го поставили пред микроскопа и показали на родителите на мъртвото момче роговиците, пришити на Ванко:

– Това са очите на сина ви. Ако искате, вземете ги.

Милият Ванка, добродушно усмихнал се, се приближил до майката и й подал любимата си играчка.

Хората, които просто още не били способни да видят и осъзнаят каквото и да е, замлъкнали. Те стояли с отворени усти в потрес и без да откъсват очи, гледали това малко чудо, а той ги гледал през очите на сина им, после се спогледали, обърнали се и си тръгнали шокирани.

Излишно е да казваме, че щом Ванко бил изписан, родителите го осиновили. 

Свещеник Александър Дяченко

Advertisement