Работата в дом за деца се оказа непосилно бреме за мен. Всяко дете, което идваше при нас, ме трогваше. Тревожа се за тях като за собствени деца, така че и досега не разбирам какво ме накара да работя тук.
Съпругът ми вече просто ме молеше да напусна работата си и да си намеря нова, защото не можеше да понесе да ме гледа как се прибирам и плача.
Всички ми казват да си оставя работата пред вратата, но не мога, защото това не е работа – това са малки хора, които са се оказали ненужни.
И въпреки че самата аз многократно съм мислила да напусна тази работа, не мога да го направя – та има ли някой там, който да обича тези деца толкова много, колкото аз?
Всъщност реших да ви разкажа не за моята тежка съдба, а за историята на едно дете, която все още не ме оставя безразлична.
Тъкмо се канех да се прибирам, защото смяната ми свършваше, когато ни се обадиха от болницата и казаха, че прехвърлят едногодишно момченце при нас. Родителите му загинали мигновено в автомобилна катастрофа, но момчето оцеляло и нямало здравословни проблеми.
За съжаление и двамата родители били останали сираци, така че детето нямало роднини.
След 20 минути при нас дойде едно хубаво момче на име Витали. Той беше уплашен и развълнуван, въпреки че се държеше смело и не пророни нито една сълза от очите си. Но това беше докато беше в състояние на шок.
Подадох му ръка, за да се представя, но той ме хвана с ръчичките си и започна да плаче. Това не беше обикновена детска истерия с викове „Искам да отида при майка ми!“, „Къде е майка ми?“ и т.н.
Изглеждаше, че сълзите, които се търкаляха по бузите му, бяха вик за помощ.
Разбрах, че това момче, което внезапно се оказа без родители на непознато място с непознати, има нужда от помощ и продължих смяната си без да можех да мисля за друго.
Прочетох му приказка и скоро момчето заспа, но сънят му беше неспокоен, защото постоянно тръпнеше и въздишаше силно.
Минаха няколко седмици, откакто Витали започна да се адаптира към околните, но всякаква социализация все още беше трудна за него. Само с мен той можеше да бъде открит. Така че се случи, че само на него отделях повече от времето си.
„И защо го топлите това сираче? Кому е нужно? – извика ми една от другите служителки строго, но не можех да я разбера.
И скоро ме уволниха. Да, точно защото „топлех“ малкия Витали. Според ръководството съм нямала право да прекарвам повече време с него, нито с другите деца, защото по този начин го фаворитизирам другите.
Разбира се, не съм имала такива намерения, просто исках да му помогна.
Беше ми лесно да се сбогувам с работата, но беше много трудно да кажа сбогом на Витали. И когато мъжът ми видя състоянието ми, предложи да осиновим момчето. Което и направихме. Най-накрая станах майка!
И сега всички сме щастливи с хлапе като Витали.