„Ние се боим от смъртта пред нас. Но смъртта е зад гърба ни, откъдето сме дошли. Докато не сме се родили, сме били в същия район на смъртта, където отиват умиращите хора.
Много пъти съм се убеждавал в това, общувайки с умиращи повече от тридесет години. Техните многобройни истории са доказателство, че освен нашия свят има и друг свят, в който всичко е подредено по закони, които са извън нашето разбиране”, казва психотерапевтът професор Андрей Гнездилов.
Той е сигурен, че съзнанието на човек не се унищожава след смъртта. Професорът е убеден още, че човек по своя воля може да приближи или издаде датата на смъртта си. За да докаже това, Андрей Гнездилов цитира истории от своята лекарска практика.
„Не, това не беше смърт, а живот“
Веднъж Андрей Гнездилов бил близо до умираща пациентка. Тя помолила лекаря да включи музикалната кутия. И в този момент, когато засвирила трогателна мелодия, жената спряла да диша.
Близките, които били до умиращата жена, молели лекаря да направи нещо. Професорът успял да върне жената към живота. Когато пациентката дошла на себе си, лекарят й обяснил, че е в клинична смърт. В отговор жената се усмихнала и казала: „Не, това не беше смърт, това беше живот“.
Анализирайки разказите на своите пациенти, професор Гнездилов се опита да отговори на въпроса какво е смъртта? Тя настъпва, когато човек спре да диша, спират да работят сърцето и мозъкът, които вече не могат да приемат информация отвън и да я изпращат към външния свят. Тогава как човек продължава да осъзнава реалността и да говори за преживяванията си, когато успее да бъде върнат към живота?
Андрей Гнездилов смята, че човешкият мозък е просто предавател, необходим за получаване на информация. Освен този предавател в нас има нещо по-мощно и по-дълбоко. Това, което не се унищожава след смъртта.
Освен това професор Гнездилов е сигурен, че смъртта ни е дадена като награда и отдих, с настъпването на които човешкото съзнание не изчезва, а само променя състоянието си.
„Човек сам може да отмери дните от живота си“
„Мислим си, че някой предопределя дните ни вместо нас. Всъщност човек си тръгва, когато програмата му, за която е предназначен, приключи или стремежите му са приключили“ – казва Андрей Гнездилов.
Професорът е сигурен, че човек може да отмери собствения си живот: както да го разшири, така и да го стесни.
В своята практика Андрей Гнездилов среща много случаи, когато човек вътрешно вече се е съгласил да си тръгне, тъй като вече не получава нищо ново в този свят. Такъв човек подсъзнателно привлича болестта. Но щом този човек намери стимул в живота, състоянието му се подобрява. Когато пациентът разбере, че е нужен тук, значи живее колкото си иска, смята Андрей Гнездилов.
Като пример професорът посочва историята на една жена. Според прогнозите на лекарите й оставали няколко седмици живот. Жена сама отглеждала непълнолетната си дъщеря. Притеснявала се най-много, че след смъртта й няма да има кой да приюти момичето и я очаква сиропиталище.
Умиращата жена се молела да продължи да живее, докато дъщеря й навърши пълнолетие. И въпреки прогнозите на лекарите, тази жена живяла още две години. Точно толкова време, докато дъщеря й стане пълнолетна.
Има и други подобни истории. Андрей Гнездилов разказва за жена, която не искала да умре през зимата. Тя пожелала с цялото си сърце да изчака пролетното слънце и умряла с настъпването на пролетта в онези моменти, когато ярка слънчева светлина изпълнила нейното отделение.
Още една умираща баба не искала да си отиде от този свят преди Великден. Благодарение на този стимул пациентката успяла да оцелее до Великденската служба.
Андрей Гнездилов има и много истории, когато човек нямал предпоставки да си отиде, но пациентът умирал, тъй като вече нямаше стимули да живее. Той умирал, защото е взел такова решение, обяснява психотерапевтът.
Професор Гнездилов си спомня пациент, който веднъж казал, че умира. Професорът побързал да успокои пациента, като му обяснил, че ще живее, тъй като пациентът няма физиологични предпоставки за смърт. Но пациентът си знаел своето. „Знам, че това е смъртта“, казал той. Пациентът бил прав. Два дни по-късно починал.
Подобна история се случи и с бабата на самия Андрей Гнездилов. Тя почувствала приближаването на смъртта си и помолила дъщеря си да доведе свещеник, който да помогне на баба й да си отиде с мир.
Гнездилов смята, че денят на смъртта на човек не е случайност, както и неговият рожден ден. Често раждането може да се свърже с деня на смъртта на роднина. Защото децата често повтарят историята от живота на някой от техните роднини. Съвпадение може да се открие дори в детайлите, отбелязва професорът.
А самият живот може да се сравни с кръг. В края на живота се връщаме в точката, от която сме го започнали. Между смъртта и раждането има много общи моменти, казва Андрей Гнездилов.
