Имахме прекрасно семейство. Роди ни се син, съпругът ми беше на седмото небе от щастие. А аз просто обожавах своя син Антон.
Антон беше на 4 месеца и трябваше отново да бъде прегледан в поликлиниката.Тъй като поликлиниката не беше далече от вкъщи и беше хубав ден, отидохме с количката.
Изследването не отне много време и бавно се заприбрахме към вкъщи. По пътя спрях в малък магазин, който продаваше вкусен, топъл хляб.
Антон спеше спокойно, аз паркирах колчиката до магазина и отидох за хляб. Нямаше опашка, само една баба пред мен, но тя много дълго си търсеше портфейла, а после броеше дребните си.
След като купих хляб, излязох на улицата, количката беше на мястото си, но синът ми не беше в нея. Дори не можете да си представите какъв ужас ме обзе.
Аз, не вярвайки на очите си, опипах вътре в количката и чак тогава ми просветна – детето беше откраднато. Краката ми се подкосиха, пред очите ми притъмня, помня как изкрещях с див глас, след което изгубих съзнание.
Събудих се в болнично легло. Отначало дори не разбрах къде се намирам, какво става с мен? Тогава в паметта ми изплува ужасна картина – празната количка. Исках да изкрещя, но не можех, сякаш бях вцепенена.
Изведнъж в коридора се чу шум, писъци и съпругът ми нахлу в отделението. Погледнах го и от очите ми потекоха сълзи, как да кажа, че синът ни е отвлечен.
Олег се приближи до леглото, хвана ме за ръката и каза тихо:
~ Не се притеснявай, успокой се, всичко е наред. Антон е у дома с баба си.
Нищо не можах да разбера. Как у дома? Сънувах ли всичко това?
~ Как у дома? – попитах с едва доловим глас. Поисках да ми обясни какво се случва.
Мъжът ми погледна настрани и продължи:
– Карах към за обяд, гледам пред магазина е нашата количка. Спрях, приближи се, а вътре беше синът ни. Колко пъти съм те предупреждавал да не оставяш Антон в количката без надзор. Разбира се, разбрах, че си в магазина. Но бях обхванат от такъв гняв, че без да се колебая, взех сина си и го заведох у дома. Исках дати дам урок. Съжалявам, едва сега разбрах, че съм се държал глупаво – Олег се опита да ме целуне, но аз рязко протегнах ръце напред, спирайки опита му.
– Махай се, не искам да те виждам повече – успях да кажа само, като се извърнах от него.
Мъжът ми мълчаливо стана и излезе от стаята, вероятно осъзнавайки, че е безполезно да говори с мен сега. Нямах нужда от извинението му.
Докторът влезе в отделението, погледна ме със съчувствие, явно вече знаеше в каква история съм се забъркала.
~ Успокойте се, не бива да нервничите. Имахте хипертонична криза и сърцето ви играе номера – каза лекарят.
Сълзи потекоха от очите ми и не можах да се сдържа. Това бяха както сълзи на радост (Антон е у дома), така и сълзи на омраза. Защо съпругът ми ми причинява това? Никога не съм страдала от кръвно и сърцето ми винаги е било в ред. И ето ти това.
Ами ако не ме бяха спасили? Както по-късно разбрах, продавачката в магазина е извикала линейка навреме. Благодаря й.
Едвамесец по-късно ме изписаха от болницата. Оказа се, че съм получила инфаркт. Лекарите се страхуваха за здравето ми. Естествено млякото ми свърши. Съпругът ми идваше при мен почти всеки ден, носеше необходимите лекарства, плодове. Свекърва ми седеше със сина си, дори си взе отпуска за това. Все още съм й благодарна.
Антон се превърна от спокойно бебе в капризно. Заради внезапното откъсване от кърмата. Не можех да си намеря място в болницата, нито ден не изкарах без успокоителни.
Разбира се, простих на съпруга си, но обидата все още се таеше в душата ми. За един ден се превърнах от здраво, весело момиче в грохнал инвалид.
Когато ме изписаха, лекарят ми препоръча да намаля безпокойството, да правя упражнения и да ходя в болница на всеки шест месеца за рехабилитация. Синът ми се отби от мен за един месец, постоянно беше капризен, спеше и се хранеше лошо.
Още веднъж искам да кажа голямо благодаря на моята свекърва Елена. Тя временно се премести при мъжа ми, за да помага. Родителите ми починаха отдавна, отгледана съм от баба ми, която също вече я няма. Така че нямаше кой да ми помогне от моя страна.
Постепенно животът влезе в своето русло, но тогава дойде ново нещастие, което не очаквах. Когато синът ми беше на три години, съпругът ми ме напусна.
Не, не просто си тръгна, а коварно избяга. Замина в командировка и не се върна. Дори не ми каза, а страхливо ми написа писмо, в което каза ясно, че любовта е минала, срещнал е друга жена. Оказва се, че дълго се е подготвял да замине за друг град, при новата си любов. Дори родителите му не бяха наясно с аферите му.
Това беше удар под пояса. Цял месец бях в болницата. Не исках да живея. Разбирам го, защо му е болна съпруга? Мъжете обичат здрави съпруги, а тук има жена с болно сърце. И кой ме направи такава, той, разбира се, ясно забрави.
Но трябваше да остане още в името на сина си, поне да го вдигне на крака. Още веднъж благодаря на свекърва ми и свекър ми, те не ни оставиха с Антон, помагаха ни във всичко – от храна до физическа помощ. Веднъж Елена след бягството на сина си ми каза:
– Нищо, дъще, никога няма да оставим теб и Антон. Но на Олег, въпреки че е мой син, не мога да простя. Как можа да постъпи така? Най-вероятно той самият не може да си го прости, срам го е да те погледне в очите.
Така си живеем. Антон тръгна на детска градина, а аз в университет. Втората ми майка настояваше за това. Сменихме два апартамента за един голям и сега живеем като едно голямо, приятелско семейство. Рядко се чуваме с Олег. Знам, че има дъщеря.
Но той изобщо не помага на сина си, дори не изпрати някой лев за рождения му ден. Нека Бог да го съди…
А вие какво мислите, може би и аз имам някаква вина, но съпругът ми прав ли е?
