Ако знаех тогава преди 50 години, че на стари години ще попадна в хоспис, щях да живея по друг начин.
Аз съм на 80 години. Когато бях на 30, исках красив живот. И се забърках в лоша компания. Те бяха краадци. Но винаги имаха пари. И винаги ходеха по скъпи ресторанти.
Това ми харесваше. Беше забавен живот.
Оставих съпруга си и двете си деца. И реших да се псоветя на разгулния живот. Хващаха ни често. Понасяхме си наказанията, но щом излизахме на свобода, се връщахме към стария живот.
Харесваше ми този живот.
Само че не мислех, че младостта ми ще приключи толкова бързо. И всичко ще свърши. И ето ме сега, стара и болна. И никому ненужна.
Лежах доста години в затвора. Излязох болна и нежелана от никого. Светът се беше променил за мен. Вече го нямаше онзи див живот. Нищо не беше както преди. Не познавах този свят.
Той беше чужд и страшен за мен.
И ето ме в хоспис за хора с ограничени възможности.
Тук са се събрали стари хора като мен. Огорчени и болни. Всички сме тъжни от този живот. Нямаме роднини. Ние сме изоставени и ненужни.
Нямаме деца. Може би някои все пак имат. Но децата нямат нужда от тях. Ние сами сме си виновни за живота си.
Разбира се, бих искала да видя децата си и да ги помоля за прошка. Но не знам къде са. На мястото, където беше нашата къща, сега има 10-етажна сграда. И къде са сега не знам.
Сега оцеляваме както можем.
Простете ми, мили мои деца.
