Седя с мама в болницата. До нас лежи баба на около 90. Към нея се приближава дядото, едва си влачи краката, също толкова съсухрен, колкото и тя.
Носи от изхабената още от социалистически времена пазарска чанта простичка храна, която е приготвил сам: настъргана ябълка в буркан, варено пилешко, накъсано на малки парченца, за да й е удобно и да не се налага практически да го дъвче.
Почти не разговарят. Дядото седи клекнал на един стол до нея и просто я държи за ръката… сякаш ако я пусне, тя ще си тръгне завинаги…
И се замислих за това какво пречи на младите хора, пълни със сила и здраве, така трепетно да се отнасят един към друг? Защо е тази небрежност в отношенията?
Защото ще дойде време и ще трябва да се изправим лице в лице със старостта и безпомощността. И е важно да имаш до себе си близък човек, сродна душа, която до последните дни, с последни сили ще те държи за ръката, страхувайки се да те пусне…
