На 25 юни 1852 г. в малкото испанско градче Реус се ражда момче, което получава името Антонио Сера. Баща му Франсиско дълго време бил каменар, който после се научил да бъде майстор по поддръжка на котелно оборудване: запоявал котли, ремонтирал отоплителни системи и механизми на парни машини.
Не получавал много пари, тъй като w слънчева Испания котелното оборудване не се разваляло толкова често. И само много, много богати хора можели да си го позволят. Така че заплатата на човека била точно такава, че той можел да допълзи полусвит до следващия развален бойлер, без да умре от глад по пътя.
Франсиско бил женен и много обичал децата, но не да образова или да гледа деца (това, според него, било женска работа), а, колкото и цинично да звучи, да ги „прави“. Какво да правиш, бедните обикновено имат най-големи семейства и това семейство не било изключение.
Младият казанджия „подпечатвал“ децата със скоростта на копирна машина и тъй като нямало пари дори за ядене, плюс че условията на живот били доста мизерни, то децата в семейството му не оцелели. Всичките първи четири деца умират преди дори да навършат 5 години.
През 19 век детската смъртност от 30-35% се е считала за норма във всички страни на „просветена Европа“, на места дори повече. Ето защо жените от бедни семейства се опитват да не се привързват силно към потомството си, докато децата им не достигнат 5-годишна възраст.
И така, петото дете, което получило името Антонио, въпреки тежкото раждане и няколко тежки заболявания, претърпени до една година, въпреки всичко, оцеляло. Макар че бащата и роднините му, дори и местният свещеник, всички смятали, че в близко бъдеще ще отиде право при Дева Мария.
А детето растяло и растяло.
Да, бил тънък като клекча, болнав, но вече нито една раничка не се залепила по него. А на рождения му ден, когато момчето станало на 5 години, майка му въздъхнала спокойно: синът ще живее. Точно на този ден тя изпратила единствения си син в другия край на града в храма, за да се помоли на Дева Мария и да й благодари, че го е спасила от смъртта.
Момчето стигнало до храма, събрало смелост и влязло вътре. Седнало на една пейка точно пред разпятието и… не благодарило. Вместо това той задал на Бог и Дева Мария въпрос, който много го интересувал:
– Защо ми спасихте живота? Каква е моята цел? Как мога да ви се отблагодаря, че ми спасихте живота?
И тогава нечия ръка паднала на рамото на 5-годишно момче, което се замислило за смисъла на живота. Свещеникът бил този, който чул въпроса, зададен полушепнешком към Бог. Свещеникът поканил момчето да отиде на морския бряг, да погледне вълните и да медитира там. Не знаем какво е провокирало това предложение.
Момчето направило точно това, Антонио ходел на брега почти всеки ден, седял на камъните, гледал вълните, които се търкаляли по брега. Но било скучно да седи просто така и той започнал да носи хартия и моливи със себе си, за да рисува. Скоро с рисунките си запълнил целия дебел албум, купен от майка му. И помолил да му купят друг.
На въпроса на изненадания баща „Защо рисуваш еднакви вълни?“ синът отговорил:
– Имам повече от 1000 вълни в албума си и всичките са различни. Винаги различни!
Бащата разгледал албума по-отблизо и бил удивен колко красиви и оригинални изглеждат скиците на сина му. Той се обърнал към жена си и казал:
– Знаеш ли, има талант.
И бил напълно прав.
Дарбата на момчето била да вижда необичайното в обикновеното, уникалното в ежедневието. Впоследствие този албум с рисунки на вълни ще изиграе решаваща роля за него, той ще ги въплъти в творбите си за възрастни.
Момчето, за което ви разказахме, се казвал Антонио Гауди и Сера. Впоследствие той ще наложи всички скицирани вълни върху къщите, катедралите, парковете, които издига. И ако се вгледате внимателно в снимката по-горе, ще видите ясно откъде идват корените на онези много вълнообразни линии по къщите на Гауди.
Това са вълни! Вълни, рисувани от него като дете, когато като малко момче седяло на брега и чакало Божието слово! А може би тези вълни били просто думите на Бог.
