Съпругът ми почина преди две години. Сега съм на четиридесет и шест, имам две възрастни деца – син и дъщеря. Елена вече има свое семейство, а Сашо живее с мен.
Преди половин година започнах романтична връзка с колега, но не смеех да кажа на децата си. Иван никога не е имал семейство, защото посвети цялата си младост на кариерата си, а сега осъзна, че му липсва любим човек до себе си.
Той е достоен, добър и щедър човек. С една дума, дори не мога да мечтая за по-добър партньор.
Наскоро Иван ми предложи брак. Отначало се зарадвах, защото много го обичах, но после си помислих – това правилно ли е от морална гледна точка? Минаха само две години от смъртта на съпруга ми, а аз вече се женя?
Изглежда грозно! Страхувам се, че няма да мога да избегна осъждането от приятелите си.
Но от друга страна, толкова ли ми е важно какво мислят другите?
Разбира се, много съм тъжна за смъртта на първия ми съпруг. Цяла година го оплаквах, място не си намирах, всеки ден идвах на гроба му. Моите страдания обаче няма да върнат съпруга ми. Трябва да намериш сили да продължиш напред.
Дълго претеглях плюсовете и минусите и тогава реших – заслужавам да бъда щастлива!
От радост хукнах да съобщя на децата добрата новина. Реакцията им обаче беше изключително неочаквана.
След като изслушаха моя разказ, децата дълго мълчаха, след което синът ми каза:
„Мамо, ти съвсем ли си полудяла? За каква сватба говориш? Как можеш изобщо да мислиш за нещо друго, след като няма и две години от смъртта на татко! Това е истинско предателство!“
А после дъщерята подхвана: „Мамо, желая ти само щастие, но това е невъзможно! Изобщо ли не обичаше баща ни?
От безмилостните думи на децат ми потекоха горчиви сълзи. След като дори семейството ми не може да ме разбере, тогава какво да кажем за другите?
Наистина ли ще предам паметта на съпруга си, ако се омъжа сега?
И какво решение би било правилно в тази ситуация? Ако се противопоставя на волята на семейството си и се оженя, децата ми най-вероятно ще се отвърнат от мен. Ако напусна любимия си, тогава ще остана сама завинаги.
Дъщеря ми обаче си има свой живот, а синът ми също след година-две ще се ожени и ще се отдалечи от мен. И тогава какво? Ще ми звънят ли поне веднъж месечно и ще ме питат ли как съм?
След това се опитах да говоря с децата няколко пъти, но напразно. Те отстояват позициите си. Според тях трябва завинаги да остана вярна на паметта на баща им.
Засега предложих на Иван да не бързаме със сватбата, като казах, че времето ще постави всичко на мястото си. Разбира се, той се съгласи, но разбирам, че няма да иска да чака вечно. Вече не сме деца, за да се крием в ъглите.
И как да убедя децата си, че съм права? Не искат ли майка им да е щастлива? Може би са прави и аз нещо не разбирам? Моля, посъветвайте ме какво да правя.
