Тази история се случи преди 10 години, когато синът ми още ходеше на училище. Димо (синът ни) израсна като нормално момче, учи се добре, като цяло нямахме проблеми с него. Съпругът ми и аз му обръщахме много внимание, опитахме се да отгледаме добър човек и истински мъж.
Когато беше в 10 клас, в дома ни дойде непозната жена и бременно момиче. Да, не жена, а момиче на 14-15 години. От прага жената започна да крещи:
– Ето, полюбувайте се, това е дело на вашия син. Ще го вкарам в затвора. Надул е дъщеря ми.
Момичето стоеше с наведена глава и мълчаливо бършеше сълзите си.
– Влезте, седнете – успях да кажа само аз, – синът ми не е вкъщи.
– Няма време да седим. Искам веднага да ви кажа, че отказват да направят аборт, вече е твърде късно. Тази глупачка, – сочейки дъщеря си с пръст, жената продължи да пищи, – го криеше до последно. Но няма да ви позволя да съсипете живота й. Веднага щом роди, вземете това копеле при себе си или ще го предам в дом. Не стига, че гледам нея, но с още един няма да се занимавам.
Стоях там и не знаех какво да кажа. Колко жалко, че съпругът ми не е вкъщи. Той би ми помогнал в тази трудна ситуация. Жената с дъщеря си си тръгна така внезапно, както се появи.
Седнах уморена на дивана и се разплаках. Какво се случваше? Как е могло да стане това? Вечерта, когато моите хора дойдоха, имахме много тежък разговор. Никога няма да забравя този ден. Първоначално синът отричаше всичко. Но накрая се отказа:
– А откъде сте сигурни, че това е моето дете. Почти половината клас спа с нея и аз трябва да поема удара за всички. Намериха си глупак.
– Но защо иначе те дойдоха при нас. Не съм те учил как да се измъкваш – извика мъжът ми – сега отивай да се жениш.
– Да не си полудял? Трябва ли да се омъжа за тази глупачка? Никога!!! Предпочитам да се обеся.
Ето такъв разговор имахме. Всички се надявахме на някакво чудо. Но чудото не се случи. Няколко месеца по-късно същата жена отново застана на прага, но с бебе на ръце. Тя ми подаде разплаканото бебче и каза:
– Ето, гледайте го както искате – и затръшна вратата.
Притиснах детето към себе си и усетих, че не мога да го дам на никого.
Няма да навлизам в подробности какво и как. Колко трябваше да тичаме по различни инстанции. Ще кажа само че, че съпругът ми и аз отглеждаме прекрасна дъщеря Дана. Онзи ден синът каза само:
– Много искахте дъщеря, ето ви такава. Но знайте, че това не е моята дъщеря и никога няма да я обичам.
А мъжът ми ме подкрепи и не отхвърли детето, за което съм му много благодарна. Много, много искахме второ дете и момиче, но някак си не се получи. Синът ни не я прие като своя дъщеря. Той все още се отнася с нея хладно и я държи на разстояние. Дана не разбира защо „брат“ й не я харесва.
Днес синът ни вече има свое семейство, роди се още една дъщеря, която той обожава и на която се отдава по всякакъв начин. Постоянно казва, че отглеждаме чуждо дете.
Няма да споря, и аз имах такива мисли. Но не искам да мисля за това. Дори не си направихме труда да направим тест за бащинство. Това е нашата дъщеря! Нещо повече, собствените му майка и баба изобщо не се появиха. Говори се, че са напуснали града. Не ги интересува как се е развила съдбата на момичето. Нека Бог да им е съдия!
