Когато бях на 3 години, се роди по-малката ми сестра Нина. Израснахме като весели и жизнерадостни деца. „Главатарят“ в дома беше мама, а не татко, както е в нормалните семейства.
Баща ни много обичаше мама и затова я слушаше и се подчиняваше в абсолютно всичко.
Един ден майка ни реши, че трябва да живеем по-добре, да ремонтираме апартамента и изпрати татко на работа в чужбина. Татко работи там няколко години. Направихме ремонт, купихме нови мебели и техника.
Но от тежката работа изведнъж татко се разболя. Върна се у дома. Много нерви, време и пари влязоха в лечението му, но не успяхме да му помогнем. Година по-късно баща ми замина за един по-добър свят.
Останахме сами с майка ми. Мама продължи да ни нарежда за всичко, както беше свикнала да прави през цялото това време.
Година по-късно майка ми срещна един мъж и го доведе да живее в нашия дом. Нина и аз бяхме много възмутени от това, тъй като той не ни хареса от пръв поглед.
И се оказахме прави, че е лош човек. След време той убеди майка ми да ни изпрати в дом за деца, лишени от родителски грижи. Тогава бях почти на 14 години, а Нина на 11.
Така израснахме в дома. Първата година майка ми ни посещаваше в навечерието на някои празници, а след това съвсем ни забрави.
Със сестра ми пораснахме и се изучихме. После си намерихме работа, наехме си малък апартамент, а след време се и омъжихме. Аз дори успях да родя дъщеричка. Днес Нина е бременна с момче. Но аз и съпругът ми все още не можем да имаме второ дете.
Неотдавна разбрахме, че майка ни ни търси. Да, същата жена, която се отказа от нас, за да живее с новия си мъж. Мама не дойде на сватбата или кръщенето на децата ни.
Но все пак е майка.
Може би си мислите, че майчинският инстинкт и любовта са се събудили в нея и затов ани е потърсила?! Не, просто мъжът й я изоставил заради първата си жена.
Те нямали свои деца. Мама останала съвсем сама. Всичко може би щяло да е наред, ако не й беше поставена зловеща диагноза, която довела до ампутация на десния й крак.
Затова и се сетила за нас. Командирът все още живееше в нея, но тя вече не можеше да направи нищо сама и да се грижи за себе си.
Със сестра ми все пак решихме да се срещнем с нея и да я попитаме защо се е сетила за нас след толкова години… Така и направихме.
Тя дори не ни се извини. А от първата дума започна да ни дава инструкции. Изслушахме я учтиво. Не исках да провокирам конфликт, за да не дразня Нина, в нейното състояние това не беше желателно.
Нина ме погледна и също не посмя да каже нищо на жената, която ни роди.
Във всеки случай с Нина единодушно решихме да зачеркнем тази майка кукувица от живота си. Да се оправя сама. Така както ни остави нас да се оправяме сами навремето.
