Имах „късмета“ да се родя в многодетно семейство като пето поред дете. Естествено, майка ми по това време вече не искаше деца: беше в напреднала възраст, а и трябвало да се занимава с порасналите си деца. Но било твърде късно да направи аборт и така съм се родила аз.
Имам двама по-големи братя, които родителите ми обожаваха. Те завършиха гимназия с отличие, получават висше образование и започнаха да работят на добри позиции.
Почти едновременно Владо и Ваньо създадоха семейства, в които скоро се появиха наследници. Техните деца са най-обичаните внуци, на които всички се възхищават. Никога не съм поддържала много контакт с братята си. Имаме голяма разлика в годините. Когато се родих, те вече бяха изпърхали от родителското гнездо.
Сестрите ми също са умни и красиви. Най-голямата работи в театъра, често участва във филми. Мама все още вика всички ни пред телевизора, когато я „дават“. Злати се омъжи за много богат мъж. Той й подари живота, за който всеки мечтае.
Сестрите ми ме мразеха истински. Бях много малка и те трябваше да пожертват личния си живот, за да ме гледат и да помагат на майка ми. За тях винаги съм била само бреме. Никога не съм си говорила от тях със сърце и не съм чувствала подкрепата им.
За всички аз бях просто проблем, който не успяха да решат. Нямах таланти, животът ми беше премерен и скучен. Винаги даваха за пример по-големите деца, а мен ме наричаха просто неудачница.
След като завърших училище, влязох в университета. Завърших и курс по шиене и бързо си намерих работа в ателие. Много обичах работата си, клиентите нямаха край. По време на обучението си се изнесох от родителите си, за да не преча на никого. Отначало живеех в хостел, след това си наех квартира.
Срещнах подходящ достоен мъж и се омъжих за него. Съпругът ми беше обикновен човек, трудолюбив, но ме обичаше лудо. Родих му син. Създадохме свой собствен малък свят, в който живяхме щастливо няколко години.
И тогава всичко се срути. Съпругът ми водеше сина ни на тренировка по бокс и автобусът им катастрофира. Никой не оцеля…
Не получих подкрепа от близките си в този труден момент. Буквално ме спасиха моите момичета от ателието. Някак малко по малко се събрах и продължих да живея…
Минаха десет години и изведнъж се оказа, че всички имат нужда от мен. Татко почина, а мама се парализира след случилото се. Сега тя изискваше грижи и внимание, но идеалните й деца изобщо не бързаха да й помогнат. Всеки има свои дела, деца, работа… Само аз останах.
Но аз също имам планиран личен живот и няма да се откажа от него заради онези хора, които никога не са ме смятали за нещо.
Братята ми се обаждат и се опитват да ме подкупят с апартамента, който ще остане за мен след смъртта на майка ми. Сестрите ми само заплашват… Но не ми трябва нищо от тях. Покойният ми съпруг ми остави и апартамент, и кола. Ще се справя! Не искам да ги виждам!
