Тази година навърших 30 години. Аз съм обикновен човек – работя много, печеля прилични пари. Живея като мнозина в нашата страна.
Но през всичките си 30 години никога не съм виждал собствения си баща. Майка ми ме отгледа сама и нямах добър пример за баща. Това обаче няма значение – това не ми попречи да израсна като нормален и пълноценен мъж.
Но съвсем наскоро баща ми неочаквано се появи в живота ми. Напълно неочаквано. Както някога си тръгна без причина, така внезапно се появи.
Не знам откъде точно, но намери телефона ми и се обади. Молеше ме за среща.
Това беше изненада за мен и в началото дори не знаех как да реагирам на появата на блудния баща.
Не мога да нарека този човек татко, той е напълно непознат за мен. Той не е участвал в моето възпитание. Той изостави майка ми с бебе на ръце и не се интересуваше как сме живели през всичките тези години.
А майка ми ме вдигна на крака съвсем сама. Колко много трябваше да преживее, колко трябваше да работи и да се откаже от всичко, за да ме направи достоен човек. Само на нея, майка ми, дължа всичко в този живот. Винаги съм усещал нейната вяра, подкрепа и грижа.
И сега, когато вече съм възрастен мъж, утвърдил се в професията и постигнал много в живота, баща ми се появява от нищото. Изведнъж той има голяма нужда от мен. Въпреки факта, че не се нуждаеше от мен през всичките 30 години.
След неговото обаждане и кратък разговор разбрах, че срещата ни не вещае нищо добро за мен.
Но в този момент си спомних детството си и сърцето ми се сви силно в гърдите. Спомних си как винаги съм мечтал за татко, как си представях, че с него играем футбол и как ме води на риболов. Исках да съм като другите момчета.
В този момент дори се надявах, че баща ми иска да помоли за прошка и да оправи всичко. Но беше наивно да мисля така, особено на моята възраст.
Когато най-накрая се срещнахме, се зарадвах, че този човек не живее с нас и че го няма в живота ми. Гледката бе ужасна, опърпана, а изпаренията се усещаха от километър.
Баща ми почти веднага започна да се оплаква колко лош е животът му. Останал съвсем сам – болен и стар. Той обясни отсъствието си от живота ми с това, че бил млад и несериозен и още не се е развил.
Сега той е сам и тъй като благодарение на него съм се родил, аз съм длъжен да му помагам и да го подкрепям.
Той дори не се престори, че съжалява, че никога не е бил в живота ми, някак си, за да компенсира изгубеното време. Не се опита да общува по човешки – да ме попита как живея, къде работя. Веднага започна да иска финансова подкрепа. Все пак ми бил баща. И не поиска, а по-скоро започна да изисква.
Думите му ме ядосаха в този момент. Наистина ли дължа нещо на този човек? Той никога не е бил в живота ми. Когато майка ми се грижеше за мен и работеше на няколко места, за да ни храни, по това време той излизаше и пиеше. Сега трябва да го подкрепям? Единственият човек, на когото дължа нещо, е майка ми. Тя е единствената, която има право да иска нещо от мен.
За каква помощ изобщо можем да говорим, ако не изпитвам нищо към този човек, освен омраза? И фактът, че той е моят биологичен баща, не променя нищо.
Не познавам възпитанието на мъжа от детството. Нямах дядо. Научих се да отстоявам себе си и мога да го направя само благодарение на себе си и гнева си. Къде беше този човек, когато ми беше трудно и самотно?
Разговорът с баща ми ме извади от обичайния ми коловоз и дори не намирах думи да му отговоря. Нито добри, нито лоши. Никакви. Просто ме болеше.
Сега не знам какво да правя. От една страна, той наистина е моят биологичен баща. Но от друга страна, възможно ли е да наречеш баща човек, който не го е грижа за теб и не го е било грижа вече 30 години? Аз му трябвам не като син, а като торба с пари, за да може да продължи да ходи и да пие.
Чувствам, че не дължа нищо на този човек. Той направи своя избор преди много години и аз нямам задължение да му помагам. Но все още ме измъчват съмнения дали постъпвам правилно. Споделете вашите мисли. Помогнете ми да разбера дали съм взел правилното решение.
