Ярка светлина, лицата на акушерките и лекаря бяха някак безчувствени.
— Продължавайте битката! — извика някой.
И започнах да натискам.
— Грешка, натискайте надолу! — извика докторът малко грубо.
Натискам отново, усещам как целият таз ме боли, буквално го разкъсвам. Притъмнява ми пред очите. Натискам сигурно двадесет минути.
А в очите на лекарите се виждаше, че изобщо не напредваме. В душата ми се настани опустошителен страх, не за себе си, за сина ми.
Той беше заседнал някъде в тазовите ми кости и аз, една неопитна майка, все не успявах да го извадя. Скоро в родилното се появиха още няколко души. Сред тях беше и детски реаниматор.
Лекарите си шушукаха и разбрах, че нещо не е наред и може да се случи най-лошото, ако не се стегна още тази секунда.
Една от жените, които наскоро бяха влезли, се приближи до таблата ми и ме хвана за ръката.
— Защо не раждаме? — любезно попита тя.
— Раждам, ама не се получава – отговарям през сълзи.
— Детето ти не може да се справи само, разбираш ли? То много иска да види мама, иска да излезе, а ти го държиш в таза, много го боли, още малко и ще му свършат силите, разбираш ли?Сърцебиенето ще започне да пада, ще започне най-силната хипоксия. Нали искаш да родиш здраво дете?
— Да – извиках аз.
— Тогава натискай! Натискайте с всички сили! Той теочаква!
— Ама как?
— Помисли за детето си, за това колко му е трудно и натискай.
Тогава започна битката, затворих очи и си представих сина си, във влажно тъмно и тясно пространство, притиснат от твърди кости…
Той сякаш ме молеше „Мамо, помогни ми“. Изглежда издадох нечовешки вик на отчаяние и започнах да натискам. След първия опит чух ентусиазираните възклицания на персонала …
— Давай, давай… Точно така!
От втория опит се показа главичка, а при следващата схватка се роди синът ми лилаво-син. Сложиха го на корема ми, не плачеше. Той ме погледна и сякаш каза: „Благодаря“.
Изхлипах от щастие. От това безгранично щастие на майчинството. Заедно със сина ми минахме по този труден път. И сега ето го, лежи върху мен и диша същия въздух като мен…
Огледах залата, онази жена я нямаше. Намерих я само ден след раждането. Оказа се, че тя е местният спасител на „трудни“ майки като мен. Тя не е нито лекар, нито акушерка. Тя е обикновена медицинска сестра, която веднъж, точно както аз, едва не загубила бебето си…
Синът ми вече е на три години, но до ден днешен се чуваме с нея и се виждаме. Безкрайно съм й благодарна, че ми даде воля да се родя. Благодаря ти, Наталия! От мен и детето ми.
