Тази история може завинаги да остане тайна, но дойде време да я споделя.
Със съпругата ми бяхме женени повече от пет години, преди да решим да мислим за дете. В началото беше напълно спонтанно решение и желание.
Запалихме се по тази идея, започнахме да си фантазираме колко прекрасно би било да отгледаме красиво момиче или момче, на какви уроци ще запишем детето, как ще му помагаме с домашните в училище, колко радост ще ни доставят грижите за някого.
Детето можеше да ни обедини още повече, да ни направи по-близки.
Всичко беше наред, но нищо не ни се получаваше. Жена ми е склонна да бъде драматична и след първия провал започна да се тревожи, че нещо не е наред с нас. Нейният лекар убеден, че не трябва веднага да се паникьосваме и да си съчиняваме неща, трябва да се отпуснем и просто да се оставим на течението.
Така и направихме, така че получихме това, което очаквахме.
Бременността вървеше добре до деветия месец. Но заради различни фактори, лекарят планираше да предизвика изкуствено раждане. През цялото време бях в болницата, а и на раждането видях, че нещо не е наред.
Изгониха ме от родилната зала още преди бебето да се е родило. И сега си спомням как ръцете ми трепереха, така силно, сякаш беше минуас 10 градуса. Не мога да си представя колко тежко и страшно е било за жена ми.
Лекар прибилижи към мен и по лицето му разбрах, че сега ще чуя не много радостна новина, но не това, което чух: загубихме детето.
Беше ни много, много по-трудно, когато вече го бях усетил да се движи в корема, когато вече бяхме избрали име, когато живяхме в очакване повече от шест месеца. Завладя ме усещане за разбити и потъпкани мечти.
Тогава бях в лек шок, последвалите думи на лекаря не стигнаха до мен веднага, а той продължи да говори, че е помогнал на друга бременна жена, която родила момче тази сутрин.
Почти от началото на бременността си тя казвала, че няма нужда от дете и най-вероятно ще трябва да бъде изпратено в детски дом. И така, лекарят попита дали не бихме искали, нарушавайки всякакви правила, да регистрираме детето за себе си точно сега.
Искаше да не казвам на жена си, но не можех да й причиня това. Свикнали сме да обсъждаме и вземаме решения заедно.
Честно казано, се притеснявах, че след загубата на собственото ни дете тя ще откаже, но не. Това не се случи. Решихме да го вземем.
В това момченце намерихме отдушник и от първата ни среща го обикнахме като наше.
Освен това, напускайки родилния дом, си обещахме с жена ми, че той ще бъде наше родно дете, че всички лоши неща, които се случиха с нас и с него, завинаги ще останат зад тези стени и никога няма да се връщаме към това.
Нашият Ивайло не знае нищо и едва ли ще разбере. Вече 12 години успешно успяваме да не помним какво се случи на рождения му ден. И въпреки че все още ми е малко тъжно и болезнено да си спомням загубата на малкото човече, който никога не е пое въздух на този свят, аз се изпълвам с радост и надежда, гледайки Ивайло.
Ние му помогнахме и той помогна на нас.
