Тази история, красива и в някои отношения дори поучителна, ми се случи веднъж в столицата, където хора от цялата страна идват да работят.
Тук всеки ден хиляди хора се стичат в безкраен поток, надявайки се да грабнат парче по-добър живот. Някой има късмет: намира работа, установява се на ново място.
При други нещата не се получават. Няколко неуспешни опита и човек се удавя в собственото си блато на безсилие и отчаяние.
Аз бях от първите. Намерих си добра работа, жилище, всичко ми спореше. Но всеки ден, на път за работа, виждах просякиня в един подлез. Тя стоеше в мръсни, мазни дрехи с дълга немита коса, свела очи и молеше.
Наистина я съжалявах, но не съм привърженик на спасяването на бездомните, защото смятам, че всеки човек сам е отговорен за живота си. Разбира се, хубаво е да помагаш н хората, но не смятам да им помагам, за да се напият отново.
Но един ден, минавайки покрай това момиче, не издържах и се отидох да я попитам какво се е случило с нея и как е попаднала в такава ситуация. Тя ме погледна през разрошената си сплъстена коса и аз не можах да произнеса нито дума. Вместо това извадих всичко, което имах в джобовете си, и й го дадох.
На следващия ден я нямаше в подлеза. Както и след ден, както и след седмица. Тя никога повече не се появи там, но този поглед не ми излизаше от ума.
Година по-късно, по работни дела, се озовах в друг район на града, който рядко посещавах. Влязох в едно кафене. Там, на съседната маса, седеше добре облечено, красиво поддържано момиче. Тя вдигна поглед и веднага я познах. Беше тя, същата немарлива жена от подлеза. Тя също ме позна, усмихна се и се приближи до мен.
Казвала се Катя. Оказа се, че тя ме е търсила шест месеца, за да ми благодари. Парите, които й дадох, успели да променят живота й. Или по-скоро да й дадат тласък към нормален живот.
След случката се върнала в родния си град, помирла се с родителите си, взела решение, намерила работа. Сега понякога идва тук по работа, има собствена фирма. И всичко започна само с около стотина лева, които бяха в джобовете ми.
