Имам съпруг и две деца. Съпругът ми е ценен специалист, има добра заплата и живеем в просторен тристаен апартамент. В моя семеен кръг са брат ми и неговото семейство, майка ми, братовчедка ми и нейното семейство, нейната майка и моята леля, сестрата на майка ми.
Често се събирахме, имаме деца на една и съща възраст и те бяха приятели помежду си. Пикник, празници – винаги сме заедно. Не е проблем да приютиш временно някое от децата, да помогнеш с пари, да помогнеш за ремонт. Мислех, че имам най-добрите роднини в света, силен гръб и надеждно рамо. Но скоро нещо се обърка.
Винаги съм си мислила, че имам две баби. Едната е моята, от която са родени майка ми и нейната сестра, а втората е сестрата на баба ми баба Мила. Тя нямаше свои деца и затова ни смяташе за свои внуци. Много я обичах.
Баба Мила стана моя истинска приятелка в тийнейджърските ми години, пазихме тайни за всичко. Тя имаше много сериозен и важен съпруг, някакъв инженер в завод. Заедно ни глезиха от сърце и купуваха скъпи подаръци. Колко неизразходвана любов имаха към нас, децата.
ММоята баба почина рано, когато бях на 14 години, но ми остана баба Мила, която обожавах.
Баба Мила беше вдовица, мъжът й почина внезапно от инфаркт. Възрастната жена остана сама в голям апартамент. Държеше се бодро и всички бяхме много изненадани как ге справя с мъката.
Но около година след погребението Баба Мила се разболя. Лекарите не можаха да поставят диагноза, всички системи уж работели нормално, според възрастта й, просто дошла старостта.
Цялото ни семейство се разтревожи и започна да се грижи за баба ми. Но когато всички разбраха, че ще продължи много време, започнаха да търсят оправдания да не идва. Предложих всички да се обединим и да наемем медицинска сестра, но никой не ме подкрепи.
„Тя не ни е родна баба, не ни е майка, а леля, да й намерим дом за възрастни хора“, това са думите на приятелски настроените ми близки. Казах, че това няма да стане и започнах сама да ходя при баба Мила.
Разбира се, че се уморих и тогава съпругът ми предложи да вземе баба да живее при нас. Баба Мила се съгласи. Дадохме й стая, съпругът й повика добър лекар, който прецени, че болестта й е закъсняла реакция на смъртта на съпруга й.
Лекарствата, нашето внимание, усмивките на децата си свършиха работата, Баба Мила започна да се възстановява. Нашите деца разказавха на баба си за работата си в училище, носеха й рисунки и четяха домашни на глас, а тя им споделяше спомени от дългия си живот. Баба Мила живя у нас шест години.
Тя ми завеща апартамента си в центъра на града. И какво последва оттук. Всички роднини бяха бесни, искаха своя дял, дори заведоха дело, не го спечелиха, но нервите ни вече бяха опънати.
Всички се изпокараха, а аз не смятам, че трябва да споделям с някого жилището. Ако не се бях застъпила за баба си, те щяха да я предадат в старчески дом без угризения на съвестта, а така децата ми и аз имахме любима баба, за която винаги си спомняме с много любов и топлина.
