Родната ми майка ми каза: „Върви си. Ще те пусна обратно само ако направиш аборт.“ Но Бог ми даде много повече, отколкото поисках.
Любимият ми ме напусна, когато разбра, че съм бременна. Предполагам, че просто не видях, че той не ме обича толкова много, колкото си мислех.
Нито той, нито родителите му, нито сестра му, моя близка приятелка, дори не искаха да погледнат дъщеря си, внучката, племенницата си. Но аз не поисках нищо. Всеки направи своя избор: той си намери нова приятелка, аз родих дете без съпруг.
По едно време майка ми каза: „Върви си. Ще те пусна обратно само ако направиш аборт.“
Майка ми ме отгледа без баща. Тя не искаше същата съдба за дъщеря си. Имаше право на това. Но никога не бих казала подобно нещо на дъщеря си. Трябва да си бъдем опора и подкрепа една на друга.
Току-що завърших университет и вече работех, но успях да се установя в студентско общежитие. На заплата купих някои мебели и домакински прибори. Нямах нищо. Парите ми стигаха за хляб и мляко. А умората, сълзите и чудовищната липса на сън ми бяха постоянни спътници.
Но не исках да ме съжаляват. Усмихвах се. Приятелите му ми идваха на гости. Говорех само хубави неща за него, не мислех за обидата. Имах нужда от сила за детето, което нося под сърцето си.
Веднъж чух репликата: никой не ти е длъжен. Грубо, но по същество вярно. Защо трябва някой да ме спасява, след като аз самата поех отговорност за своя живот и за живота на един малък човек?
Дъщеря ми се роди през декември. Посрещнахме Нова година с нея. Моите нови познати студенти се събираха, свиреха на китара, пиеха чай, помагаха ми да пера пелените.
Малката също ми помагаше с каквото можеше: ядеше и спеше, а в почивките весело си тананикаше. Много хора ми казаха, че у нас е изненадващо весело и лесно.
А един ден забелязах как един от студентите започна да идва по-често и да остава по-дълго. Той беше мил, сръчен и, между другото, красив. Сашо е с 4 години по-млад от мен. Окачих ключалка на сърцето си, забраних си да правя планове и се наслаждавах на всяка минута, докато бяхме заедно.
А после се запознах с майка му. Тя поиска чрез него разрешение да ни посети и… още първия ден ме нарече своя дъщеря.
Сега с мъжа ми живеем в друго общежитие. Всичко в стаята е направено от неговите ръце. Казва, че съм идеалната съпруга. С майка ми се помирихме. Тя обича безгранично внучката си. През уикендите ходим при родителите му в близкия град. Там малката се втурва при втората си баба и два дни не се отделят една от друга.
Мисля си с ужас: ако със зор или измама бях задържала до себе си човек, който не ме обича, щях ли да имам това, което имам сега! Щях да имам само съпруг, който не ме забелязва, свекърва, която е сигурна, че съм съсипала живота на сина й, вина и сълзи във възглавницата.
Бог ми даде повече, отколкото поисках.
