Аз съм на 46 години, имам обикновено, но голямо семейство. Жена ми и аз имаме пет момчета. Отдавна мечтаем за дъщеря, но така и не ни се получи. Ето така получихме петима юнаци.
Този есенен ден не предвещаваше нищо особено. Всичко, както обикновено, на път за работа, винаги изхвърлях боклука. Така беше за 15 години брак. И този ден не беше по-различен. Взех боклука сутринта, целунах жена си и децата и си тръгнах.
Когато се приближих почти ясно разбрах, че от кофите за боклук идва плач на дете. Изтичах и само чух бебешкия плач. Бебето беше затрупано с боклуци. Започнах да размествам торбите с боклук и накрая стигнах до него.
Боже…. Това, което видях беше просто ужасно…
Много мъничко вързопче, в много тънко покривало, плачеше до такава степен, че вече беше синьо …
Сърцето ми се късаше от това, което видях. Ама как така…. Как можеш да изхвърлиш жив човек в кофата за боклук…
Взех я на ръце, покрих я с якето си и, притискайки я към себе си, изтичах с нея вкъщи.
Когато стигнах вкъщи, жена ми Светла ме посрещна на прага. Тя ме гледаше с огромни очи и не разбираше какво се случва.
Обясних й всичко. Когато Светлана започна да разгъва много тънката пелена, в която беше изхвърлено бебето, се оказа, че е момиче.
Тя беше просто ужасена. Пелената просто беше залепнала за тялото на бебето.Явно от студа. Със сълзи Светла я пови в чисти пелени, зави я с топло одеяло и я нахрани с топло мляко. Аз през това време се обадих на бърза помощ и полицията.
Жена ми не изпускаше бебето от ръцете си, прегръщаше я до себе си, Светла вдъхваше върху лицето й, така че бебето да се затопли по-бързо. Имахме пет сина и сърцето ни се късаше от болка. Бебето вече нямаше сили да плаче, заспа.
Пристигнаха лекарите и олицията. Казах всичко както си е. Взеха детето и го изнесоха.
С жена ми не можахме да се опомним. Не отидох на работа и цял ден не си намерихме място. Обаждахме се в болницата на всеки час, за да разберем как се чувства това малко бебе…
На всички обаждания ни казваха, че детето е в реанимация и е с хипотермия….
Измина цял месец, откакто бебето беше в реанимация и беше преместено в обикновено отделение. Имаше нужда от добри грижи.
След като се посъветвахме с жена ми, решихме, че това е знак за нас…. Дар от Бога… Все пак винаги сме искали дъщеря, но получавахме само момчета.
Веднага започнахме да оформяме всички необходими документи, за да осиновим бебето. Отне ни почти месец и половина, но се справихме. През това време нашата Михаела (дадохме такова име на момичето) най-накрая се възстанови и успяхме да я вземем у дома.
Бяхме най-щастливите хора. Най-сетне имахме дългоочаквана дъщеря, а петимата ни сина имаха дългоочаквана сестра.
Ето такова щастие получихме от контейнера.
Михаела вече е на 5 години. Братята й, разбира се, я пазят като диамант. Постоянно се карат кой от тях ще я заведе на детска градина и кой ще я вземе. Дори си направиха разписание.
Между другото, жената, която изхвърли малката Михаела в контейнера, така и не беше открита…
