Изобщо не харесвам животни, честно казано. Навсякъде косми из апартамента. Никога не сме имали домашни любимци и не съм страдала от това. Между другото, родителите ми бяха на абсолютно същата позиция, така че никога не съм искала котки, кучета, папагали и т.н.
В семейството на съпруга ми всичко се оказа различно. Винаги са имали много животни в апартамента си. Имали са котка, куче и дори костенурка! Естествено, съпругът ми мечтаеше да има домашен любимец след сватбата. Той искаше котка, но аз държах на своето до последния момент и отказах.
Две години бяхме заети с кариерата си и просто не мислехме за деца. Но след това забременях.
Тогава заявих, че определено няма да има животни в нашата къща, защото деца и котки не могат да живеят в един апартамент. Не е безопасно. Животните се ръководят от инстинктите, така че ще се тревожа за здравето на детето.
Котката може дори да скочи в лицето на бебето. Какво ще правя тогава?
Съпругът ми беше много разстроен. Молеше ме да купим поне хамстер. Разбирах, че трябва да се намери някакъв компромис, но наистина не исках да се съгласявам с тази авантюра. Бях объркан и от един нюанс: кой ще се грижи за животното? Мъжът ми?
Въпреки нашите уговорки, след изписването от болницата съпругът ми доведе вкъщи котка . Разбира се, той не ме информира. Бях готова да блъскам и хвърлям, но се опитах да се контролирам.
В този момент той просто сияеше от радост и си играеше с животното. Котката получи всички ваксини, получи паспорт и дори купи всичко необходимо за нея. Сякаш беше планирал всичко отдавна.
Дори не можех да се разхождам спокойно из апартамента. Беше ме страх да оставя сина си сам. Носех го със себе си навсякъде и гонех котката. Тя обаче ме следваше. Това малко същество дори се научи да отваря вратата с лапа.
Забелязах, че животното проявява интерес към сина ми. Котката го гледаше и винаги спеше наблизо. Това не ми хареса.
Мъжът ми се смееше. Каза, че нямам причина да се страхувам от нея. Но ми се стори, че тя само чака момента да навреди на бебето. Не ми вдъхваше доверие.
Инцидентът
Един ден се уморих много. Бях толкова уморена, че заспах до бебето. И най-лошото е, че забравих да изключа чайника. Целият апартамент щеше да изгори, тъй като имаше много малко вода – колкото за чаша кафе. Но котката ни спаси!
Мърла тичаше из апартамента и мяукаше силно. Когато разбра, че не реагирам, смени тактиката. Започна да ме ближе по носа и леко да ме драска. Събудих се, когато котката започна да хапе пръстите ми.
Ядосах й се. Не разбирах какво й става. Тя измяука и ме повика да я последвам в кухнята. Тогава най-накрая видях какво се случва!
Бързо изключих чайника и проветрих апартамента. Още същия ден се помирих с котката и спрях да съм предубедена към нея. Тя се разбира страхотно със сина ни и дори го гледа.
Когато синът ни порасна, Мърла дори крадеше бонбони за него от масата. Те заедно буйстват и хулиганстват, така че реално синът всъщност има сестричка. Сега разбирам, че без Мърла той нямаше да има толкова щастливо детство. Радвам се, че съпругът ми не ме послуша тогава и доведе това прекрасно животно в дома ни.
