Синът ми е на 23 години. Дипломира се е преди няколко месеца. Не мисли да си намери работа. Живее на наш гръб. Това ме възмущава.
Жена ми подхожда по различен начин към ситуацията. Косъм не дава да падне от този готованец. Синът ни седи по цял ден на компютъра и играе игри. Не излиза навън, не общува с приятели, не прави нищо у дома.
Дори не знае къде е мивката. Майка му чисти след него.
Жена ми е сто процента сигурна, че това е временно. Тя вярва, че синът ни е решил да си вземе почивка след университета и после със сигурност ще си намери работа.
Аз обаче виждам нещо съвсем различно. Нашият син се чувства добре на врата ни. Работим, плащаме всичко, жена ми готви и чисти. Чудесен живот!
Накрая търпението ми се изчерпа. Отидох да говоря с него като мъж. Влязох в стаята му. Опитах се да започна разговор, но той изобщо не ме отрази.
Взря се в монитора си и промърмори нещо под носа си. Трябваше да извадя демонстративно слушалките му.
Най-сетне синът ми ме забеляза. Взе да крещи, а от устата му изхвръкна пяна. Трябваше да го ударя в лицето. Постигнал ли е нещо, че сега да ми повишава тон в дома ми!?
Жена ми ми се разсърди. Според нея съм се отнесъл твърде жестоко към сина ни. Тя все още го мисли за малко момче.
След този разговор със сина ми жена ми не ми говори. Тя не разбира, че синът й съсипва не само нашия живот, но и неговия собствен. С тази скорост той ще загуби младостта си и ще пропусне много възможности.
Докато си млад, трябва да работиш, да се развиваш, да се виждаш с приятели. Какво прави с живота си? Точно така, нищо.
Мисля, че след време съпругата ми ще разбере ползите от действията ми.
Благодарение на моите усилия три дни по-късно той най-накрая отиде на първото си интервю. Нека го вземат. Не ме интересува какво ще работи, важното е поне да започне отнякъде.
