Всеки ден се разхождам из парка, виждам млади майки да се разхождат с колички, да си говорят нежно със своите ангелчета. Много завиждах на тези жени. Но не с черна завист, а по един мил начин.
Много исках да изпитам всички радости на майчинството, но нямаше как да стане. Като тийнейджърка бях диагностицирана с безплодие. Органите ми не се развиваха правилно и колкото и да ги лекувахме с лекарите, всичко беше напразно.
Дори се лекувах в Германия. Имах повече от дузина операции… До последния момент се надявах, че всичко ще се нареди.
Съпругът ми, който беше с мен през цялото това време, накрая също не издържа и ме напусна. Не го обвинявах нито за минута. Той искаше дете, почти повече от мен, и всеки път чакаше резултатите от теста със затаен дъх.
Когато чух, че нищо не се е променило, излязох от стаята и след това мълчах дни наред. Дори не знам на кого му беше по-трудно да се примири с нашата загуба в тази битка.
Днес беше топъл пролетен ден. Лятото идваше скоро. Птичките пееха, слънцето грееше ярко. Щеше да е прекрасен ден. Настроението ми дори се промени малко към по-добро.
Изведнъж нечий тих плач ме извади от мислите ми. На пейката седеше младо момиче; изглеждаше на около шестнадесет години. Докато минавах, нещо ме накара да спра.
— Какво ти се е случило? Може ли да седна при теб?
Момичето вдигна насълзените си очи и едва кимна.
Нейната история се оказа стара като времето. Излизала с едно момче, забременяла и сега не знаела какво да прави.
Младежът каза; да се отърве от детето, защото не иска да съсипе живота му, а момичето разбира цялата отговорност на ситуацията. Не знае как да каже на родителите си.
Баща й е военен, много строг човек от старата школа. Още когато започнали да излизат, той предупредил, че ако забременее, ще я изгони от вкъщи. Ако пък успеят да направят бебе, да си го гледат сами.
Когато Ана, това беше името на момичето, отишла при лекаря за консултация, й казали, че ако сега направи аборт, вече няма да може да има деца.
Сега тя седеше тук и просто не знаеше как да постъпи. Как да продължи животът си.
Седяхме така с нея около час. Говорехме за различни неща. По някаква причина исках да й разкажа моята история. Да я подкрепя в избора й да задържи бебето.
Стомахът ми ръмжеше, предложих йда отидем до пицарията, която се виждаше отсреща. Разменихме си телефонните номера и се разделихме.
Вечерта получих съобщение от Ана. Тя ми благодари за разговора и поиска среща утре. В отговор й изпратих адреса, на който работя.
На следващия ден Аня ме чакаше на вратата на офиса от ранни зори. Беше доста нервна, но изглеждаше решителна.
– Осинови ти детето ми. Мечтата ти да имаш новородено ще се сбъдне. Не искам да лиша едно невинно бебе от правото на живот и светло бъдеще. Можеш да му дадеш всичко, от което се нуждае. Сигурна съм!
Тази молба ме изненада. Шокира Момичето обаче беше право.
Много искам дете, дори съм мислила за осиновяване от сиропиталище… Съгласих се без повече колебания.
По време на бременността момичето дойде да живее при мен и каза на родителите си, че са я изпратили от училище на стаж в съседен град. Изненадващо те нямаха въпроси. Имаха й доверие… Това обаче не е моя работа.
Скоро Ана роди. Бях там от самото начало до края. В документите записаха мен като майка. Трябваше да платя добре и на главния лекар, и на целия персонал…
Роди се момиченце. Толкова пухкаво, толкова сладко. Имаше тъмна коса и дъгообразни устни.
Аня идваше всеки уикенд да вижда бебето, нямах нищо против. Каквото и да се говори, това е собственото й дете. Бях щастлива, че момичето чувства отговорност и любов.
Ето станах майка, когато напълно бях загубила надежда.
