Днес ставам на 20 години. Въпреки крехката си възраст, вече имам дете, което скоро ще стане на 3 години. И съпруг, който обича дъщеря ми и мен повече от всичко на света.
Бързам да опровергая всички предположения за случайна бременност. Дъщеря ми е едно от последствията от изнасилването, което преживявам и до днес.
Виждам ужасни сънища всяка вечер, дори не помня кога за последен път съм спала нормално. Доверието ми в хората се върна, но все още не напълно. Винаги чакам следващата неприятност.
Може би така е най-добре. В крайна сметка, доверявайки се сляпо, можете да попаднете в капан, от който просто няма да можете да излезете.
Бях на 16 години. В онзи ден се прибирах от репетицията на абитуриентския ни валс. Вече се стъмваше и над града се спускаше сива мъгла. Вечерта беше много топла, дори задушна.
Когато излязох на моята улица и оставаха по-малко от пет минути до вкъщи, пред очите ми рязко потъмня и главата ми зазвънтя, сякаш някой удари метален тиган с желязна пръчка. Тогава изпаднах от реалния свят за цяла нощ.
Дойдох на себе си от студа, който проникваше почти до костите ми. Бях без дрехи, а наоколо имаше сухи храсти и високи дървета. Веднага разбрах какво се е случило.
Намерих скъсаните си дрехи, които се валяха наоколо, навлякох ги и закуцуках да търси пътя към вкъщи.
Показа ми го стар дядо, който пътуваше от селото за пазара в града.
— Какво ти се е случило, дъще? Може би не трябва да те карам у вас, а веднага в полицията? Оттам ще се обадиш на родителите си.
— По-добре вкъщи, Родителите ми сигурно са полудели…
Месец по-късно се оказа, че съм бременна. Всички ми казаха да се отърва от бебето. Бях почти готов да го направя. Но когато пристигнахме в болницата и чаках пред кабинета, ме походиха мисли.
Не можах да го направя.
Плаках много. Трябваше да отложа влизането в университета и други планове. Родителите ми ме подкрепиха, но все пак се наложи да ходя на психолог.
Скоро се роди момиче. Толкова красива, с руса къдрава коса, точно като ангел. Когато ни преместиха в следродилното отделение, дълго време стоях над креватчето и не можех да повярвам, че такова чудо може да възникне от такава мръсна постъпка.
И каква вина имаше детето? Тя не е молела да се появи в този свят. Бях сигурна, че съм постъпила правилно.
Момичето порасна и беше отгледано с любов от цялото ни семейство. Майка ми се грижеше за нея през деня, за да мога да ходя в университета, а детето прекарваше останалото време с мен.
Всеки се стараеше да даде на детето цялата любов и доброта, на която беше способен.
Веднъж попитах майка ми:
— Мамо, не искам дъщеря ми да разбира истината. Никога.
Мама само кимна в знак на съгласие. Впоследствие срещнах едно момче, което днес е мой съпруг. На него му разказах как се е родила дъщеря ми.
Той реагира с разбиране, съчувстваше ми. Малко по-късно той дори осинови Ана. А аз я обичам с цялото си сърце, независимо от всичко.
