Винаги съм била единствено дете в семейството. Имах отлични отношения с родителите си. Никога не сме се карали и не сме имали конфликти. Те направиха всичко възможно, за да ме направят щастлива.
Те бяха обикновени работници, така че живеехме бедно. И въпреки че заплатата на родителите ми беше мизерна, те постоянно търсеха работа на непълно работно време, за да ми осигурят всичко необходимо. Купуваха ми абсолютно всичко, което исках.
Когато се появиха компютрите, наистина исках това чудо на техниката за себе си, но разбрах, че родителите ми нямат такава възможност. Баща ми обаче разбра за моята мечта, отиде в командировка за шест месеца и ми купи компотър.
Колко щастлива бях!
Те наистина направиха много неща за мен. И винаги ще съм им благодарна за това.
Сравнително наскоро обаче научих, че те не са моето семейство. Оказа се, че са ме осиновили.
Не казах нищо на майка ми и баща ми, но реших да намеря биологичните си роднини, за да ги погледна в очите.
Направих го. Оказа се, че те имаха две деца и живееха доста добре – по-добре от нашето семейство. Защо тогава са ме изпратили в сиропиталище?
Разбрах, че на майка ми са казали, че имам синдром на Даун. Тъй като лекарите не могли точно да установят или опровергаят диагнозата, те назначили изследвания. Майка ми обаче не дочакала резултатите и просто ме изоставила.
Просто изоставила собственото си дете, защото можеше да има здравословни проблеми. Това нормално ли е?
За щастие съм абсолютно здрава и живея пълноценен живот.
Не казах нищо на осиновителите си, за да не ги разстроя. Родното ми семейство съшо не разбраха коя съм.
Много обичам хората, които ме отгледаха и ми дадоха любовта си. Не знам какво щеше да стане с мен, ако не бяха те. Благодарна съм им за щастливото детство и всички перспективи за бъдещето.
Но дори не искам да познавам биологичните си родители. Никога няма да им простя това предателство.
