Малко сибирско селце, до гъста гора, чийто край не се вижда. В това село живеел и малкият петгодишен Колян и единственият му приятел – вълкът на име Сивчо. Те били родени в един и същи ден.
Местният пиян глупак Толик донесъл „кученцето“ на кръщенетo на Коля. Родителите не смеели да откажат подаръка в такъв ден.
Взели кученцето, дали на Толик бутилка и всички били доволни. Разбира се, тогава никой не можел да си помисли, че кученцето ще се окаже вълк.
Минало време… Коля и Сивчо пораснали. „Неразделни приятели“ – така ги наричали селяните.
Където бил Коля, там бил и Сивчо, където е Сиечо, там търсете момчето.
Една есен обаче се случила беда.
Роднини от града дошли на рождения ден на майката на Коля. Вълкът, разбира се, бил вързан за верига и момчето било много разстроено, защото имало съвсем различни планове за този ден.
Родителите, заети с гостите, забелязали изчезването на момчето едва следобед. Претърсили цялото село, никой не видял Коля. Само един стар берач на гъби го бил видял сутринта близо до гората, но не бил сигурен точно, тъй като зрението му вече не е същото…
Родителите търсили в покрайнините на гората, но не го намерили. Междувременно се стъмнило. Селяните започнали да се събират в къщата на момчето.
Някой къде на шега къде насериозно казал да отвържат вълка: „Оставете го да погледне, въпреки че е безполезно, все пак не е куче…“.
Вълкът, освободен от веригата, се втурнал към гората и изчезнал в гъсталака. Хората се разделили и започнали на групи да търсят момчето.
Минавало третото денонощие от изчезването на Коля. В двора на празна къща лежал вълкът, до него, сключил ръце, лежал изтощеният Коля, мръсни парчета дрехи едва покривали малкото, крехко, изподрано тяло на момчето.
Видял ги същият стар гъбар, който се разхождал наблизо.
Веднага се събрало цялото село, извикали линейка, намерили родителите им в гората. Сивчо останал да лежи в средата на двора.
Подутият врат на вълка говорел, че най-вероятно е бил ухапан от усойница. Откъм гората се простирала пътека по влажната земя. Сивчо, вече умиращ, с последните си сили, бил завлякъл приятеля си при хората.
Последното, което видели, били хора с бели престилки и подутият от ухапване крак на момчето. Вълкът се опитал да го оближе, но силите го напуснали. Той си отишъл от този свят щастлив, знаел, че най-добрият му приятел ще живее.
Хората били потресени от човешката постъпка на вълка. Те плачели, цялото село плачело. Сивчо бил погребан в края на селото близо до голям дъб. Селяните издигнали красив паметник на гроба на вълка.
Днес, вече порасналият Николай, идвайки в родния си край, първо отива да посети гроба на най-добрия си приятел. Той сяда до него и разказва на Сивчо новините от живота си.
