Всеки от нас трябва да носи своя кръст в живота. На всеки от нас се дава такова бреме, което ни е по силите да понесем…
Веднъж човек, недоволен от живота си, попитал Бог:
– Защо имам толкова трудна съдба? Защо трябва да нося кръста си? Не можеш ли да ми дадеш по-леко бреме? Уморен съм от ежедневните трудности!
И ето, че този човек сънувал сън. Той видял върволица от хора, които вървели бавно, всеки носел своя кръст. И самият той също ходел сред тези хора. Бил уморен да върви и на човека му се сторило, че неговият кръст е по-дълъг от другите.
Сетне спрял, свалил кръста от рамото си и отрязал парче от него.
Така му станало много по-лесно да върви и той бързо стигнал до мястото, накъдето всички се бяха запътили.
Но какво било това? Пред него имало дълбока бездна и едва от другата й страна започвала земята на Вечното щастие. Как да стигне дотам? Наоколо не се виждало нито мост, нито зидария.
Тогава мъжът забелязал, че хората, които вървели с него, лесно преминали от другата страна. Свалили кръстовете от раменете си, хвърлили ги над пропастта и минали по тях като по мост.
Само той не можел да го направи. Кръстът му бил твърде къс. Човекът плачел горчиво, казвайки: „Ех, само ако знаех“…
Когато се събудил, той вече не искал от Бог по-лек кръст.
