Имам семейство с две деца и сме много щастливи. Живеем в хубава къща на село извън града. Вилна зона, където хората идват през лятото. По принцип тук живеят богати хора или с доход над средния.
Казвам се Инна и съм на 42 години, съпругът ми Васил е на 44 години. Преместихме се в тази къща, когато осиновихме големия си син Алексей. Решението да вземем дете от сиропиталището ни дойде веднага след като лекарите потвърдиха, че няма да виждаме собствените си деца.
Алексей беше първият човек, когото видяхме, когато влязохме в сиропиталището. И двамата го харесахме и когато го опознахме по-добре, разбрахме, че точно това дете искаме.
След това мина много време. Един ден излязох в градината да полея цветяа и забелязах, че до нашата ограда има бебешка количка. Това много ме изненада, защото съседите ни нямаха бебета.
Разбрах, че се е случило нещо лошо и веднага отидох там. Приближавайки се, забелязах, че количката е много мръсна и стара, а когато погледнах в нея, видях бебе.
Нежно взех детето в ръката си, погледнах дали няма никой наоколо и се прибрах.
— Скъпи, извикай полицията – извиках на съпруга си.
— А какво е станало? Нещо е изчезнало ли?
— Напротив, намери се! Подхвърлиха ни бебе.
– Какви ги говориш? Намери го на улицата? Абе, всички хора ли се побъркаха? Да нне говорим, че на улицата има големи кучета. Какво ще стане, ако го нападнат?
— Успокой се и се обади на полицията.
Бебето се събуди и започна да плаче. Разбрах какво се е случило и започнах да го събличам. Бебето се оказа момиченце, на чиято ръчичка беше завързана бележка на връв: „Аз съм Алиса, на 5 месеца съм. Искам вие да бъдете мои родители, защото майка ми не може да ми осигури всичко, от което се нуждая.“
Дълго гледах бележката и не можех да повярвам на написаното. Може ли някой наистина да даде детето си на непознати?
Скоро пристигна полицията. А следващите седмици бяха като мъгла, защото търсихме нещастната майка, за да напише отказ от детето. Намерихме я. И така най-накрая успяхме да приберем нашата малка принцеса Алиса.
