Когато мъжът ми, след 10 години брак, абсолютно спокойно ми каза, че подава молба за развод и си тръгва, първите ми мисли бяха за децата. Синът ми беше само на 6 години, а дъщеря ми на 3.
Мога ли да ги отгледам сама и да им дам усещане за „семейство“? Ще мога ли аз, самотната майка, да се грижа за дома и да предам на децата си ценностите, от които ще се нуждаят в живота? Знаех само, че нямам избор.
Всеки уикенд прекарвахме колкото можем повече време заедно. През седмицата винаги се стараех да намеря време да прекарам време с децата. Често обсъждахме заедно защо е важно да правим правилното нещо. Това изискваше време и енергия, които така или иначе нямах много. Процесът на обучение наистина не беше лесен.
Така минаха около 2 години. На Деня на майката отидохме на църква. Забелязах много красиви цветя в саксии, поставени от двете страни на олтара. По време на службата свещеникът многократно повтори, че да си майка е най-трудната работа в живота. И че всички майки заслужават награди и признание.
Той помоли всяко дете да отиде до олтара, да избере цвете и да го подари на майка си като символ на благодарност и любов.
Моите деца, хванати за ръце, тръгнаха към олтара заедно с други деца. Заедно решиха да изберат кое цвете да ми подарят. Преминахме през много трудни моменти заедно и аз отчаяно се нуждаех от тяхната подкрепа. Гледах златните невенчета, лилавите теменужки и красивите бегонии. И се опитах да отгатна кое от тези цветя ще ми донесат децата, за да покажат любовта си.
Децата ми приеха много сериозно тази задача. Те внимателно разгледаха всяко цвете в кошницата. Всички останали отдавна бяха зарадвали майките си с цъфтящ подарък, но моите все още не можеха да изберат.
Накрая се чу вик на радост, те се приближиха до мен с усмивка и гордост и ми подариха растението, което бяха избрали като подарък за мен като подарък за благодарност.
Гледах с неразбиране и изненада счупеното, изцапано и болно цвете, което ми подари моят лъчезарен син. Почувствах се унизена, но приех подаръка.
Те несъмнено умишлено са избрали това най-малко и най-болно растение. Всъщност това беше изсъхнала пръчка без цветя. Погледнах учудено гордите деца. Но, осъзнавайки колко внимателно и дълго са избирали точно това цвете, намерих сили да им се усмихна.
Тогава попитах децата КАКВО ги е накарало да направят такъв необичаен избор. Защо ми дадоха болно и изчезващо растение?
И тогава синът уверено и с невероятна гордост каза: „Защото има нужда от теб, мамо. То се нуждае от твоите грижа и любов.“
От очите ми потекоха сълзи. Прегърнах децата си. Току-що ми бяха направили най-скъпия подарък за Деня на майката. Дори не можех да мечтая за това. Моята отдаденост и упорит труд не бяха отишли напразно. Вече не се съмнявах, че децата ми ще израснат достойни хора.
