Дълго време криех истината и се опитвах да не казвам нищо на никого. Очаквах с нетърпение раждането на собствения ми син.
Създадох семейството си преди 5 години и бях истински щастлива. А моята най-добра приятелка беше пълна противоположност. Тя не можеше да понася деца, сериозната връзка беше голямо изпитание за нея. Но неочаквано се намери някой, който напълно отговаряше на нейните изисквания.
След известно време приятелката ми разбра, че е бременна, което първоначално не беше включено в плановете й. Тъй като вече беше изминало достатъчно дълго време, беше твърде късно за прекъсване на бременността.
Нейният човек, след като разбра всичко, просто я остави.
Мариана веднага предупредила лекаря – щом се роди детето, писмено ще се откаже от него. Лекарят, като чул това решение, попитал дали жената няма пък да съжалява по-късно. Но приятелката ми уверено отговорила „Не“. Всички само вдигаха рамене, защото никой не можеше да я накара да промени решението си.
Аз бях първият, който се опита да говори с нея, за да я разубеди. Тя обаче изкрещя, че това дете само ще й съсипе живота.
– Искаш да зачеркнеш живота ми ли? Ако искаш, можеш да вземеш това дете за себе си, но не е нужно да ме убеждаваш.
Не й казах нищо повече, но в този момент разбрах, че искам да взема детето за себе си. Роднините, разбира се, реагираха двусмислено на моето решение. А на следващия ден седях в кабинета на лекаря и му разказах за плана си. Решихме, щом Марияна роди, да пререгистрираме всички документи, сякаш аз съм родила и двамата (по това време аз също бях бременна и очаквах раждането на сина ми).
Марияна нямаше нищо против, защото дори не искаше да вижда това дете. Три дни по-късно аз родих сина си, а седмица по-късно се роди момичето, което сега трябваше да стане моя дъщеря.
Минаха 13 години, Марияна замина за друг град, оттогава спряхме да си общуваме. Не знам какво стана с нея. Но реших да кажа на дъщеря си цялата истина, мисля, че е по-добре да научи всичко от мен, отколкото да слушам клюки зад гърба си.
Въпреки че, признавам си, много се страхувах от нейната реакция. Но отговорът на дъщеря ми за пореден път ме убеди, че все пак съм много щастлив човек.
– Мамо, не съм малка и всичко разбирам. Ти винаги ще бъдеш моя родна майка.
