Тази история ми се случи преди десет години. Тогава току-що се бях преместила в малък провинциален град от столицата. Хората тук бяха съвсем различни. От една страна се познаваха и непрекъснато клюкарстваха на кой какво му се е случило, от друга цареше някакво безразличие…
Един ден вървях по улицата, в двора на жилищен блок. Виждам момче, което седи недалеч от площадката с контейнера за боклук, толкова мръсно и слабо. Седи и ридае.
Хората минават, никой не обръща внимание на това малко момче. Изглежда на около четири-пет години, не повече. Е, не е нормално дете на тази възраст да е само на улицата.
Реших да се приближа и да разбера какво се е случило. Минавайки покрай входовете, попитах бабите, седнали на пейките:
„Не знаете ли чие е това момче и защо плаче?“
– Това е Ваньо, момчето на чистачката. Сигурно е пияна и си е заключила вратата, а той дори не може да се прибере…
Та бабите ме махнаха и продължиха разговора си за някаква съседка, която вчера влязла във входа с новия си кавалер.
Отидох до момчето, седнах до него на бордюра и попитах:
— Ванчо ли се казваш?
— Да — неохотно отговори той.
— Ванчо, случило ли ти се нещо? Защо плачеш?
— Искам да ям… А мама… мама спи… Вчера я събудих сутринта, тя не се събуди… днес сутрина също спи.. а аз искам да ям…
Малкият Ванчо избухна в сълзи и се облегна на мен. Прегърнах момчето и си помислих, че човек не може да спи толкова дълго.
— Ванчо, значи вчера мама цял ден не стана от леглото?
— Не. Не и през нощта.
Трябваше спешно да се вдигне тревоа, нещо се беше случило с жената. Но първо реших да нахраня момчето.
— Стой тук, не си тръгвай. Сега ще изтичам до магазина и ще ти донеса нещо за ядене.
Момчето кимна и продължи да ридае.
Бързо отидох до минимаркета отсреща и купих мляко, хляб и наденица. Иванчо беше там, когато се върнах. Толкова лакомо захапа ненарязаната наденица, че чак се изплаших…
— А сега да вървим, да събудим и нахраним майка ти.
Детето ме хвана за ръка и ме заведе вкъщи. Вратата на апартамента не беше заключена. Жената лежеше на леглото с лице към стената. Докоснах ръката й, беше студена, както очаквах…
Извиках линейка и полиция…
Лекарите предположиха, че е инфаркт, жената не е усетила нищо, всичко се е случило на сън…преди два-три дни…
Малкият Иван беше откаран в приют. Няколко дни не можех нито да спя, нито да ям, все си мислех за това нещастно дете.
Два дни в апартамента с… дори не смея да говоря за това, добре че поне нищо не е разбрал тогава. Добре че вратата не е била заключена и е успял да излезе! Защо никой не е обърнал внимание на малкото дете, което плаче на улицата? Защо жената я нямало на работа?
Подадох молба за настойничество. Това не беше част от плановете ми, но не можех да остана безразлична, защото по някаква причина Ванчо беше изпратен при мен отгоре? Или аз на него? Няма значение.
Днес моят осиновен син вече е завършил девети клас и то само с шестици! Планира да отиде в десети клас, вече се готви предварително за изпити, за да може по-късно да отиде в университе.
Ванчо иска да стане лекар, казва, че ще спасява хора…
