Една история за човешка добрина и отплата:
Веднъж влезнах в малко магазинче за продукти да купя картофи и мляко. И тук забелязах малко момче, много слабо и в дрипави дрехи. То жадно гледаше свеж зелен грах.
Платих си продуктите и обърнах внимание на цената на граха, защото детето просто стоеше и го гледаше. Обмисляйки ситуацията, случайно дочух разговор между мистър Милер, собственик на магазина, и дрипавото момче.
– Привет, Хари – каза Милер на бедния малчуган. – Как си днес?
– Здравейте, мистър Милер. Добре съм, благодаря. Просто се любувам на този грах, толкова е красив…
– Да, хубав е. Как е майка ти, Хари?
– Става все по-добре и добре!
– Това е много хубаво. Мога ли да ти помогна с нещо, Хари?
– С нищо, сър. Просто се любувам на граха.
– Може би искаш да си вземеш малко? – попита Милер.
– Не, сър. Нямам с какво да платя.
– Може би все има нещо у теб за продажба. Някои деца ми продадоха стъклените си топчета в замяна на храна.
– Аз също имам стъклено топче! – каза Хари и започна да рови в джоба си. – Но само едно.
– Дай да го видя – произнесе Мюлер.
Момчето протегна ръка в която имаше синьо топче. „Ето го. Красив е, нали?“
– Разбира се – отвърна Мюлер, изучавайки топчето. – Само че то е синьо, а аз исках червено. Вкъщи имаш ли червено?
– Мисля, че да. Трябва да погледна.
– Ето какво ще ти кажа. Вземи вкъщи този пакет с грах, а другия път, когато минаваш от тук, ще ми донесеш червено топче.
– Наистина ли? Задължително ще донеса, мистър Мюлер!
Мисис Мюлер, която стоеше наблизо, дойде, за да ми помогне. Забелязвайки интереса ми към размяната, тя се усмихна и каза:
– В този град има още две такива бедни момчета. Това е ужасно. Джо просто обича да търгува с тях. Той им продава грах, ябълки, домати и други продукти. И изкупува от тях стъклени топчета. В началото им казва, че не му харесва цвета им. После, когато те се връщат с червено топче, Джо решава, че вече не му харесва този цвят. Той отпраща момчето вкъщи с пакетите продукти и иска да му донесат зелено или оранжево топче. И така постоянно.
Излязох с усмивка от магазина, поразен от добрината на този човек.
След известно време се преместих в Монтана, но никога не забравих историята за Милер, момчетата и тяхната трампа с топчета. Минаха няколко години. Всяка следваща минаваше по-бързо от предишната. Съвсем наскоро трябваше да посетя старите си приятели в Колорадо и тогава разбрах, че Милер е починал.
Погребението бе в същия ден и приятелите ми не можеха да не отидат. Съгласих се да ги съпроводя.
При пристигането си на гробищата се срещнахме с роднините и изказахме своите съболезнования. Пред нас имаше трима млади мъже. Един от тях беше във военна униформа, а другите двама имаха красиви прически, тъмни костюми и бели ризи. Изглеждаха достойно.
Те се приближиха към мисис Милер. Всеки от тях я прегърна, целуна я по бузата, каза няколко мили думи и продължи към ковчега на Милер. Тя с потъмнели очи наблюдаваше как всеки млад човек се спря за кратко и взимаше в топлата си ръка студената, бледа ръка от ковчега. Всички те напускаха със сълзи на очите.
Дойде нашият ред да се срещнем с мисис Милер. Казах ú кой съм и ú припомних историята, случила се преди толкова години, за която тя ми бе разказала. За размяната на продукти за стъклени топчета. Очите ú заблестяха, те ме хвана за ръка и ме поведе към ковчега му.
– Тези тримата млади хора, които току-що си отидоха, са онези момчета, за които Ви разказвах. Казаха ми, че оценяват това, което Джо направи за тях. Сега, когато Джо не може да промени мнението си за цветето или размерите на топчето, те дойдоха да платят дълга си. Никога не сме били много богати, но днес Джо може да се смята за най-богатия човек в Колорадо.
С любов и нежност тя повдигна безжизнените пръсти на своя починал мъж. Под тях сияеха три червени стъклени топчета…
