Знаете, че понякога в живота на старите хора идва момент, когато започват да съжаляват за начина, по който са живели живота си.
Изведнъж разбират, че са можели да живеят много по-добре, но вместо това са се изразходвали за неща, които никому не са били необходими. Те винаги съжаляват за това и молят своите потомци да не повтарят грешките им.
Затова реших да „разчупя модела“ и да живея за себе си, поне на стари години. Вече съм в осемдесетте, но здравето ми позволява да водя свободен живот.
И не ме е срам. Не мога да се срамувам от факта, че живея и се държа по този начин, защото целият ми живот винаги е бил в полза на други хора. Единият период за мъжа, другият за децата. Идва третият – за мен.
Можете да ме обвинявате, колкото искате, но не ме интересува. Сега се опитвам да осъдя децата си за апартамента и да спра да общувам с тях поне за известно време.
Те отдавна са се отказали от мен в главите си и това се усеща в отношението им към мен. Започнаха да се рапореждат с дома ми като с техен. Синът ми премести сина си и годеницата му да живеят при мен, без дори да ме попита за моето мнение.
Неговите думи бяха: „Бъдете търпеливи с баба, защото колко време й остава?“ Сякаш ме събудиха от сън. Спомних си, че все още съществувам, че съм още жива и вече съм изпълнила всичките си задължения.
Малко е да кажа, че децата бяха изненадани, когато смених ключалката. Те започнаха да искат дял от собствения ми дом за себе си. Собственият ми син заведе дело, за да продаде дома ми и да получи парите, от които се нуждае за сина си.
Благодарение на съпруга ми, децата нямат абсолютно нищо общо с имотите ми. Естествено, в завещанието си ще оставя всичко на тях, но не сега.
Поне в последния етап от живота си искам да почувствам пълна свобода. Не искам да завися от никого, не искам да се отчитам или да мисля, че дължа нещо на някого. Не, единственото ми желание е да дишам свободно без никакви „трябва“.
