„Това е жена ми, която спи. След час ще се събуди, ще си сложи ексфолианта и ще се приготви за работа.
Инструментите и предметите, от които се нуждае, за да изпълнява работата си, ще бъдат събрани и проверени щателно – косата и гримът й ще бъдат оправени набързо. Тя ще се оплаче, че изглежда ужасно. Категорично няма да се съглася и ще й донеса чаша кафе.
Тя ще седне на дивана с кръстосани под себе си крака и ще се опита да го изпие, докато щастливо си играе с малкото ни дете, което се катери навсякъде по нея.
От време на време тя ще гледа безизразно, докато говорим; мълчаливо се подготвя за предстоящата смяна. Тя мисли, че не забелязвам.
Тя ще целуне бебето, ще целуне и мен и ще си тръгне, за да се грижи за хора, които имат най-лошия ден от целия си живот.
Разбити коли, огнестрелни рани, експлозии, изгаряния и счупвания – професионалисти, бедни, пастори, зависими и проститутки – майки, бащи, синове, дъщери и семейства – няма значение кой сте или какво ви се е случило.
Тя ще се погрижи за теб.
Тя ще се прибере вкъщи 14 часа по-късно и ще събуе обувките, преминали през кръв, жлъчка, сълзи и огън от уморените крака, и ще ги остави навън.
Понякога тя няма да иска да говори за това. Понякога тя няма търпение да говори за това.
Понякога тя ще се смее, докато не заплаче, а понякога просто ще заплаче – но независимо от това понякога ще дойде навреме за следващата си смяна.
Жена ми е медицинска сестра. Жена ми е герой.“
