За Валентина това бил обикновен работен ден в болницата. Планирани операции, спешни пациенти. Тя работела от близо 20 години в хирургията и едва ли нещо можело да я извади от равновесие.
И ето докарали нов пациент. Младо момче, блъснато от кола, в безсъзнание.
„Едва ли ще оживее“, прошепнал един от колегите наблизо. Но Валентина, както обикновено, даде заповед да се подготви за операцията.
Колко от тях вече са в нейната сметка? Десетки? Стотици?
И изведнъж скалпелът трепнал в ръката й. Забеляязала смешна триъгълна бенка точно под пъпа. Колко пъти е сънувала тази бенка по-късно?
В младостта си Валя била проблемно момиче. Улицата, момчетата, късното завръщане у дома, първият вкус на това, което магазините не продават на непълнолетни.
В резултат на това тя забременяла на 16. Майка й я завела насила на аборт, но лекарят казал, че може да няма повече деца. Тя родила, но родителят я заплашил, че няма да я пусне да се прибере с детето и я принудил да подпише отказ от бебето.
Валя си спомни как са довели сина й за първи и последен път и завинаги е запомнила онази бенка под пъпа.
После момичето се успокоило, дошло на себе си, завършило училище с добър успех, влязло в университет и се изучило за лекар.
Мислите за намиране на изоставения син възниквали неведнъж, но тогава се уплашила, защото се появил мъж, за когото се омъжила и от когото родила дъщеря.
Така живяла с този тежък грях в душата си.
– Наистина ли е той? — мислела си Валентина, завършвайки с мъка операцията.
Раните на момчето били тежки, но имало шанс да оцелее. По-късно, когато пациентът бил отведен в реанимация, тя разбрала, че момчето е от сиропиталище.
Преди няколко дни завършил училище в сиропиталището и отпразнувал завършването си. Е, малко подпийнал, пресякъл пътя, там където не трябвало. Шофьорът натиснал спирачките твърде късно.
Тази нощ Валентина не не заспа, все мислеше как да започне разговор със сина си. И едва в 5 сутринта тя намери точните думи.
Тя излезе от кабинета и се отправи към интензивното отделение. Една медицинска сестра бързаше да я посрещне: – Доктор Генадиева, помолихте, ако нещо се случи, незабавно да докладвам за блъснатото момче.
-Буден ли е? – оживи се Валентина.
– Почина . — Току-що — каза сестрата.
Валя се олюля и се хвана за ръба на масата, изненадайки асистентката си.
Всички мислеха, че Валентина е непробиваема, но ето че едно момче от сиропиталище я разклати.
Кой ще плаче за него?
Валентина тръгна в обратната посока, криейки сълзите си от любопитните очи: „Ще има кой да плаче за човека, ще има.“
Жалко, че думите, за които се подготвяше цяла нощ в подготовка, вече бяха безполезни.
Тя се надяваше, че някой ден ще се отърве от тежкото бреме на душата си, но се оказва, че ще трябва да го носи до края на дните си.
„Ех… Иска ми се да можех да се върна там, преди години. Ето защо можете да местите планини и да връщате реки. Но не можете да върнете времето назад…“
