Това се случи преди 3 години.
Прибирах се с колата късно вечер. Бях много жаден и по пътя спрях до спирка на градския транспорт. Изтичах до павилиона, взех си вода и когато се върнах, видя побелял мъж, седнал на пейка в странна поза.
Чудех се какво не му е наред. Приближих се до него и го попитах:
– Лошо ли ви е?
Старецът не отговори. Върнах се при павилиона и попита откога старецът седи на тази пейка.
„Сигурно от 8 часа вечерта“, отговори жената.
Бях ужасен. Изтичах до дядото и го попитах отново:
– Какво ви има? Зле ли ви е?
– Всичко е наред, извиках линейка. Сигурно всеки момент ще дойдат.
Без да мисля дълго, го взех, заведох го до колата и го настаних на пътническата седалка. Карах бързо, защото всяка минута беше от значение.
Но и тук имаше препятствия. Първоначално пазачът на входа на на болницата поиска да паркираме на специално място и едва след моите писъци ни напусна.
След това трябваше да влезем вътре. Тъй като беше вече късно, главният вход беше затворен. Трябваше да намеря задния вход, но беше доста трудно да го направя с дядоto на ръце.
Успяхме някак да стигнем до болницата, където ни чакаше възрастен лекар с очила и пълничка, неприятна медицинска сестра.
Когато съобщих за случилото се, тя каза, че лекарят няма да може да прегледа стареца без документи.
Ядосах се. Човекът се чувствапе зле, а тя говореше за някакви документи.
– Той се чувства зле! Не го познавам, намерих го на спирката. Трябва да помагате на хората…
– Ще помогнем, но първо трябва да попълните документите.
Обърнах се към стареца и го попитах има ли документи. Той някак посочи към джоба си. Имаше само лична карта.
Докато чаках в коридора, взеха някакви изследвания за поставяне на диагноза. Един час по-късно лекарят се появи и ми даде списък с лекарства и неща, които трябва да се донесат.
Естествено, отидох и купих всичко необходимо. След това се върнах в болницата и отидох при дядото. Сложих всичките си неща на нощното шкафче и се канех да се прибера, когато изведнъж дядото отвори очи.
„Можете ли да уведомите семейството ми, че съм жив?“ – попита той и ми даде домашния си адрес.
Трябваше да отида на другия край на града, а ми се спеше ужасно много…
Но все пак отидох на посочения адрес. Вратата отвори някаква баба, а зад нея стоеше младо момиче. Поканиха ме вътре. Когато им разказах всичко, бабата се разплака, благодари ми и каза, че роднините вече цял час търсят дядото из целия град и не могат да го намерят.
„Добре, ще отида в болницата“, каза бабата. Спрях я и й обясних, че няма смисъл да бърза толкова, защото той и без това спи.
След като научи, че живея на другия край на града, момичето ме покани да остана при тях. Естествено, аз се съгласих.
Минаха 2 години, откакто съм женен за същото момиче.
Така че не се страхувайте да правите добри дела. Съдбата ще ви благодари!
