Бившият рок музикант, сега духовник Анатолий Першин, посети отвъдната страна на смъртта и разказва какво е видял.
Аатолий Першин е свещеник, настоятел на храма „Свети Василий Велики“ в Осинова Роща в Санкт Петербург. Ето какво споделя:
Бях намушкан единадесет пъти. Загубих много кръв и запълзях по асфалта до линейка, която случайно беше наблизо. Пропълзях и изгубих съзнание.
Умрях на операционната маса. Душата ми напусна тялото ми. Отстрани видях хора, които се навеждаха над тялото ми и се опитваха да направят нещо. Само тялото ми беше на операционната маса. Душата, тоест моята същност с всичките ми чувства и мисли, започна да се издига и да върви нагоре през стените и тавана.
И всичко започна да се отдалечава от мен, дори земята, дори видях планетата отстрани. И в това време, докато се отдалечавах, ми се показа целият ми живот.
В един миг разбрах, че живея погрешно, постъпвам погрешно, нищо не е наред. Първата мисъл бе да се върна и да поправя всичко. Защото разбрах как да живея. Но не можех нищо да направя. Нямах тяло. А душата усещаше всичко по същия начин, както когато имаше тяло. Тоест вие сте живо същество, но без тяло.
А после беше най-страшното нещо, което може да се случи в човешкия живот – Господ ми показа ада. Веднага попаднах в ада. Наистина не си спомням процедурата, за да стигна до там, но всичко беше ужасно.
Озовах се в някакво пространство напълно сам. Огромно пространство, в което си безкрайно сам. Превръщаш се в микрон, в нищо… Ти си чиста болка, която е непоносима. Оставаш жив, но изпитваш такава болка и такъв ужас, които не могат да се опишат с думи. Пълно отчаяние. Страх ме е дори да си спомням и да говоря за това. Колко време продължи това състояние? Беше цяла вечност. Непоносима вечност.
Едва по-късно научих, че един от преводите на думата „ад“ е „сам“. Тоест адът е място, където няма Бог.
Изведнъж се обръщам и виждам огромен сребърен ангел с меч в ръка. Приближава се към мен, протяга ръка и сякаш ме издърпва…
Събудих се в реанимация. Мисля, че дори не лекарите ме спасиха, а това беше предопределено да се случи. Господ ме върна за нещо.
Просто преди да ме намушкат с нож, категорично доказвах на един човек, че няма Бог. Бях толкова умен, толкова начетен, толкова грамотен. Учих психология, всякакви индуски практики…
Един познат ми дойде на гости и сподели, че вярва, а аз взех и доказах, че Бог няма. И след известно време за мен започна поредица от събития. Господ ме предупреди, изпрати ми сигнали, имаше „камбани“. Но аз настоявах и Той трябваше да ме преформатира, да ме презареди.
Върнах се от онзи свят като вярващ.
След операцията получих отравяне на кръвта и се разболях тежко. Трябваше да претърпя няколко операции и много дълго лечение. Но човешката болка в сравнение с адската болка, която изпитах тогава, е просто нищо.
Лечението ми продължи няколко години. Ставах все по-зле и по-зле. И се обърнах към моя приятел, музиканта Юрий Шевчук, и той ме заведе във Военномедицинската академия, където ми взеха кръвен тест и казаха, че хората обикновено не могат да живеят с такава кръв.
И тогава Шевчук ме посъветва да отида в Антониево-Сийския манастир в Архангелска област. И аз се съгласих. Честно казано, не разчитах на нищо, мислех си: ако умра, тогава ще умра и нека ме погребат там.
Когато пристигнах там, първото нещо, което направиха, беше да ме помажат, след това монасите ме поставиха в килия и започнаха да се молят над мен. Освен това веднага изхвърлиха всичките ми хапчета, без които не можех да си представя живота.
Казаха дошъл си при Бог, довери Му се.
След известно време започнах да се моля пред мощите на св. Антоний Сийски, които се намираха в този манастир. И докато четях акатиста, изведнъж се разнесе такова неземно благоухание. Паднах и изгубих съзнание.
И когато се събудих, почувствах, че нещо се е случило в мен и тялото ми започна да се възстановява. Оказа се, че за първи път от петстотин години манастирът ухае на мощите на светец.
Когато започнах да се възстановявам, се заех с всякаква работа в манастира. До кухнята – аз, на клироса – аз, да мета – аз… Всичко исках да направя за Бога.
Забелязах също, че манастирът е в окаяно състояние. Това опустошение предизвика сълзи в очите ми. И си зададох въпрос: какво мога да направя? Може би това ще бъде смисълът на живота ми – да сложа тухла в тази стена. И може би това е по-важно от всякакви рок концерти и аплодираща публика.
Взех благословението от игумена да отворя подвор на този манастир в Петербург, отидох в Петербург и започнах да строя. Или по-точно в началото трябваше да обикалям властите и администрациите. В резултат на това няколко години по-късно в Санкт Петербург, на булевард „Просвещение“, се появи църквата „Св. Антоний Сийски“.
Отидох при епископ Тихон и съобщих, че храмът е готов. Той каза: „Значи вие ще служите в него.“ Бях ръкоположен за дякон, а след известно време и за свещеник и станах настоятел на църквата „Св. Антоний Сийски“ и на цялото това подворие.
И за мен започна съвсем различен живот. Християнски…
