„Трудно е да се повярва в моята история, но тя наистина се случи. Не можех да си представя живота без моя любим, а той умираше пред очите ми. Шансовете му за живот намаляваха всеки ден, така че когато разбрах, че мога да го спася, без колебание го направих. Да, с цената на здравето си, но тогава мислех само за това, че трябва да остане жив…
Любимият ми страдаше от хронична бъбречна недостатъчност. От 17-годишна възраст е на диализа, тъй като бъбреците му работят само на 5%. Говореше за болестта си на първата среща, но това не ме отблъсна. Веднага се харесахме, беше „химия“, любов от пръв поглед.
Беше ми трудно да го гледам как страда. И когато лекарите казаха, че животът му е в опасност и се нуждае от бъбречна трансплантация възможно най-скоро, напълно загубих покоя си. Минаха месеци, а донор все нямаше.
От близките му беше останала само пенсионираната му майка, така че родственото донорство веднага беше изключено.
Малко преди операцията сънувах следното: сякаш някой дърпа любимия ми нагоре, „там“, а аз го държа здраво за ръката и не го пускам.
И в един момент тази съпротива спря и той остана с мен. жив. Когато се събудих, ми дойде мисълта – да се подложа на тест за съвместимост като донор.
И се случи невероятното! Лекарите решиха, че бъбрекът ми е подходящ за моя приятел и може да се направи трансплантация. Датата на операцията беше като втори рожден ден за него. И двамата преминахме операцията благополучно. Бях изписана от болницата след две седмици, любимият ми беше под наблюдение още няколко месеца.
Следващите шест месеца бяха най-щастливите в моя живот, мисля, че и в неговия. Но след това отношенията рязко се влошиха.
Оставаше до късно на работа, ставаше потаен, нервен, не изпускаше телефона. Два месеца по-късно разбрах, че ми е изневерил с колежка. Тя започна да се обажда вечер, не издържах и го накарах да ми каже какво се случва. Възлюбеният ми поиска прошка на колене, аз се поколебах, но все пак му простих. И това беше началото на края.
След още три месеца той се прибра и обяви, че отива при другата. В този момент буквално усетих как земята се изплъзва изпод краката ми. Допълзях до стената и изхлипах. „Как можеш да ме изоставиш след всичко, през което преминахме и преживяхме?!“
Останах с белег за цял живот след операцията, но с постъпката си той остави рана, която още не зараства. Съжалявам ли, че пожертвах здравето си? Не, защото когато наистина обичаш един човек, си готов да направиш всичко за него, само и само да го има.
Разделихме се преди шест месеца, но все още ме боли много от предателството. Опитвам се да превключа и да не мисля, но засега изобщо не се получава. Ако ме подкрепите със съвет, ще съм ви много благодарна.
