Втората бременност беше трудна за Полина. Първия път роди дъщеря си много лесно. Този път беше много по-трудно. Сестрите и лелите се надпреварваха помежду си, казвайки, че вероятно ще има момче, затова й е трудно. Стомахът й беше просто огромен и Полина искаше да спи през цялото време.
В такова полусънно състояние дойде моментът за раждане. Тя раждаше дълго време. Когато всичко свърши, разбра, че е родила момче. Но не й го дадоха. Започна врявата. Тя случайно видя сина си – той беше с някакъв нездрав сиво-син оттенък. На следващата сутрин лекарят дойде и каза, че синът й има множество сърдечни пороци и практически няма шансове за чудо.
Полина плачеше, проклинаше себе си, съдбата и се молеше. Тя вече беше кръстило момчето Теодор. Душата й беше разкъсана на парчета, когато разбра, че синът й не може да бъде спасен. След 3 дни Теодор го нямаше. Светът стана сив. Всички звуци и гласове идваха някъде отдалече и бяха едва различими.
Възрастните роднини строго забраниха да се вижда лицето на бебето. Защото така скръбта щяла да бъде много по-голяма. Полина се подчини. И така го погреба. За това, че не погледна сина си, тя съжаляваше до края на дните си.
Страдаше ужасно. Никой не й беше нужен. Искаше да покрие прозорците с дъски и да ги боядиса в черно. Сякаш тя бе умряла и бе погребана със сина си.
Спаси я бабата-съседка, която дойде, седна до нея и погали Полина по главата и просто я прегърна. Бабата каза, че всичко може да се случи, че с времето болката ще отшуми, че трябва да мисли за дъщеря си и че ще има още деца. А Полина искаше да остане сама, да се удави в мъката си, да изплаче всичките си сълзи и да изчезне от този свят.
Сърцето на майката, разкъсано от мъка, заздравя, макар и бавно. Полина ходеше на гроба на Теодор 1-2 пъти месечно със съпруга си. Искаше повече, но съпругът й не позволи.
Три месеца след погребението те дойдоха на гробището, за да почистят и да посетят сина си. Наблизо се бепе появил още един гроб. По размера разбраха – детски. Цял ред в това гробище беше отделен за деца.
Сърцето й се сви от осъзнаването, че всички, които лежат тук, са деца. Гробът беше без име. Само кръст и нищо друго. Полина започна да търси чие е детето и защо там няма име. Разбра, че там лежи син на алкохоличка от съседно село. Казаха, че имала цяло потомство деца – 8 или 9, казаха, че дори не ги брои. А това дете се родило мъртво, та го погребала и го забравила.
Минаха месеци, Полина и съпругът й посещаваха сина с, чистеха, бърсаха паметника, оставяхацветя. След всяко идване тя дълго мислеше за момчето, което лежеше наблизо.
Как така не е нужно на никого, никой не го помни, никой не носи цветя и никой не си спомня за него по Великден. При следващото посещение тя донесе цветя не само на Теодор, но и на него.
Двамата съ съспруга й започнаха да го наричат Сергей. Година по-късно пръстта на гроба се заравни. Някой изхвърли кръста и Полина с ужас видя, че хората вече са прокарали пътека на това място.
Със съпруга й решили, че ще издигнат надгробен паметник. Момчето не е виновно, че е останало само. Дори да е без име, никой няма право да ходи отгоре му.
Изминаха повече от 40 години от началото на всички тези събития. Полина вече не е на белия свят, съпругът й е остарял, но децата им продължават да посещават не само Теодор, но и Сергей, осиновения му брат, за чието последно убежище се грижи второто поколение на семейството.
