Вдигам тази чаша за вас, представители на моето поколение! Всеки от нас е еднокрил ангел и затова можем да летим само когато се прегърнем!
Посвещава се на всички деца, родени през 50-те, 60-те, 70-те и 80-те години! Тоест още преди технологиите да превземат света и напълно да завземат живота ни.
Като за начало ние се родихме нормални и оцеляхме, въпреки че майките ни са гълтали аспирин по време на бременността, яли са консерви и са работили почти до раждането, без да са изследвани за диабет.
В онези дни никой не залепваше стикери „Да се пази от деца“ върху бутилки с лекарства, а вратите, шкафовете и стълбите не представляваха заплаха за живота.
Можеше и да не носим каски, докато караме колело или кънки.
Пиехме вода направо от градинския маркуч, а не от бутилки от супермаркета.
Пихме с приятели от една бутилка вода за всички и никой не умря от това.
Ядохме сладолед, бял хляб и масло, пихме газирани напитки, които тогава също бяха много захарни, но никой не напълняваше от това, защото играехме през цялото време на улицата.
Можехме да излезем от къщи сутрин и да играем навън цял ден. Обичахме да играем на криеница, стражари и апаши, да скачаме на „дама“, да се целим с фунийки и всичко друго, което можеше да ни хрумне до светването на вечерните лампи.
Често родителите не можеха да ни намерят по цял ден, така че един шамар или задвратник беше неизменна част от нашето възпитание. Но в тях нямаше насилие или жестокост.
Бяхме безгрижни и не знаехме какво са проблеми.
Прекарвахме дни безкрай да правим „скейтбордове“ от дървени парчета, намерени в мазета и тавани. И тогава просто втурвахме по улиците, напълно забравяйки, че караме без никакви спирачки. Но паданията, натъртванията и драскотиниър ни научиха как да решаваме проблемите си.
Нямахме въображаеми приятели. Ние не добавяхме приятели в социалните медии, създавахме ги в реалния свят!
И в училище нямахме проблеми с вниманието.
Не сме диагностицирани със синдром с дефицит на вниманието и хиперактивност. Не сме ходили на психолози и психиатри, не сме продавали наркотици в близост до училището, не сме играли PlayStation, Nintendo, X-Box, видео игри, не сме гледали 500 различни телевизионни канала, не сме имали мобилни телефони, компютри, интернет…
Падахме от дървета, можехме да се нараним на парчета счупено стъкло, но родителите ни никога не се караха за това. Играехме игри с лък и стрела, строяхме снежни крепости и в същото време се чувствахме в пълна безопасност!
Карахме велосипеди или ходехме пеша, за да посетим приятелите си, влизайки в къщата им без да почукаме. Очаквахме с нетърпение да се срещнем и да прекараме времето си заедно.
Тези години бяха най-плодотворните в историята на човечеството. Нашите поколения са дали на света най-добрите изобретатели и учени на нашето време. Бяхме свободни, успешни, отговорни и най-важното – имахме право на грешки. И ние се научихме да живеем с всичко това!
