Масите били наредени, събрали се доста хора: роднини, приятели, колеги, но нямало радост и смях, присъщи на всеки празник. Защото не било празник. Било възпоменание, четиридесетият ден.
Таня решила, че в този важен ден ще се опита да не плаче. Било почти невъзможно, нереалистично, но тя решила така.
По време на възпоменателната вечеря всички събрали си спомнили починалия с добри думи, а Таня не можела да повяра, че се говори за нейния любим. Това е просто някакъв абсурд … Мозъкът отказа да признае факта zа смъртта му дори след 40 дни.
Слушайки с половин ухо изказванията на роднини и приятели, тя се сетила за нещо… Таня си спомнила колко чудесно са живели тя и съпругът й миналата година. Тя била специална. Последната им година.
Те най-накрая завършили дълго планираната вила, оборудвали двора с уютна беседка, засадили много дървета и многогодишни цветя. Много красиви и живи.
Сега жената си представила, че съпругът й е някъде наблизо. Тук, недалеч, просто е излязъл някъде, затова тя не го вижда. Но той ще се върне, определено ще се върне… Сълзите започнали да задушават жената… Той няма да се върне отново!
– Така, стоп, обещах си да не плача днес!
Жената се събрала и се опитала да се върне в реалността. Тя слушала за какво говорят хората.
Сега говорел близък приятел на съпруга й. Той припомнил какъв добър и верен другар бил починалият.
„Жалко, Владо, че вече не си с нас и жена ти седи сама, без теб“, казал приятелят на съпруга й и в този момент се случили събития, които накарали всички да потръпнат.
В залата, където били наредени масите, светлината премигнала няколко пъти във всички лампи едновременно. И тогава от стената с трясък, който в тишината прозвуча като гръм от ясно небе, паднала саксия с цвете. До Таня.
Тя потръпнала… И тогава се усмихнала.
Всички притихнали… Присъстващите били изненадани, че тези събития се случили по едно и също време, точно в момента, когато приятел се обръщал към отишлия си и съжалявал, че вече не е тук, не е с всички заедно…
Таня разбрала всичко. Било знак. Новини от любим човек. Искал да покаже и на нея, и на всички, които се събрали тук в негова памет, че го има. Той вижда и чува всичко. Той присъства невидимо с онези, които страдат много след смъртта му.
Нашите починали ни дават знаци, просто трябва да сме готови да ги видим и приемем.
Ако отворите сърцето и душата си, тогава можете да получавате тези знаци постоянно. И по този начин да се утешите, намалявайки страданието си за починали скъпи хора.
